неделя, 10 април 2011 г.

ИСТОРИЯ НА ПОНТИЙСКА АПОЛОНИЯ – СОЗОПОЛ /от основаването й до наши дни/ Константинос Папайоанидис Солун 1933 г.-ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

СОЗОПОЛ – ОТ ПЪРВИТЕ СЛ.ХР. ГОДИНИ ДО НАШИ ДНИ

1.Созопол под византийско владичество

За живота на нашата община в последващите години на римско владичество често срещаме сведения, основно в описания и лоции, но без да е достигал по-голям разцвет. През същото владичество общината е сякла монети от Автократор Дометиан (81 г.сл.Хр.) до Гален (243-268). Из между техните изображения виждаме храм с четири колони, от едната страна, а от другата Палада, Асклепй, три нимфи, орел поглъщащ змия; или жертвеник, от едната страна и бюст на автократор или неговата съпруга от другата с техните имена, както на Фавстина Севаприя, съпруга на Марк Аврелий ок.180 г.сл.Хр. Безброй са тези монети, наречени “автократорски” имащи надпис “на аполонийците на понта”.
При римския автократор Клавдий (268-270 г.сл.Хр.), на чието име в града е открита почетна стена посветена от събранието и кметството на понтийските аполонийци, зачислена на градската управа, а при Диоклетиан (284-305) принадлежала на тема Хемимонт. След разделянето на Римската империя, чиято източна част приела името на Византия, Созопол, вече под своето ново име, била зачислена от 679 към Тракийската тема и накрая, при македонската династия (867-1057), към тема Македония, чиято столица бил Адрианопол.
От константинополеца комит Зосим научаваме, че около 259 г. сл.Хр.скитите (готите) опустошили Трапезунд, ограбили го и се върнали обратно. “И очаквайки зимата, разполагайки се от лявата страна на Евкинския понт оставяйки пехотата си при удобен случай да нанася набези срещу йонийските (градове-бел.прев.) Истър, Томи и Анхиало, които останали от дясната страна на Белеатското езеро". От този откъс на Зосим научаваме за нови нападения на скитите в Тракия, но от никоя от тях не е пострадала Аполония. Също така остава неизвестно дали е била повлияна от набезите на хунския вожд Атила през 441 г. и на аварския хаганат през 583 г.
Имайки предвид нови данни, че за Созопол, преден пост за набезите от север била р.Скафида, сег.Факъх – Дере, наричана на турски, до българското село Скефи (дн.Димчево –вж.Б.Д.-бел.прев.), както и блатистото пространство до Бургас, което бил непроходимо при зимни условия, узнаваме, че нападателите от север рядко биха посмели да преминат, макар и нищожната съпротива, следователно Созопол, който стои на един ден път в страни от обичайния поход на нападателите, често се бил отървавал от вражески нападения.3
По време на въстанието на управителя на намиращите се в примирие готи

Виталиан срещу византийския император Анастасий Дикор, след завземането на Варна и Анхиало от бунтовника, паднал и Созопол през 515 г. (Essai de chronographie Byzantine. E. de Murald).
При управлението на Константин ІV Погонат (668-685), когато се осъществило от него настаняването на арменци в Тракия, Македония и Мизия, изглежда и Созопол е приел такива. Иначе не може да се обясни полученото сведение от един Хрисовуа на император Йоан Палеолог, носещ дата 27 юли 1363 г. чрез който подчинява на манастира “Св.Йоан” на големия остров новопостроеният в града манастир на “Св.Апостоли” на който са били подчинени и арменците, живеещи в Созопол.
“Намиращите се там арменци”…. Казва императорския Хрисовул. Но и според константинополския патриарх Никифор (805-816) и друг император, Константин V Копроним (741-775), се счита че е заселил в Тракия през 756 г. сирийци и арменци “като направи преселници както в града на милетинците, така и в Теодосио пол, за чиито нужди дарих “. Неизвестно, обаче, остава към коя преселническа вълна принадлежат арменците намиращи се в Созопол, според Хрисовула.
През 907 г. жителите на Созопол станали свидетели на величествена в световната история морска битка. Край носа на Хемус в открито море се срещнаха хилядите бойни кораби на руския княз Олег и гонещите ги византийски хеландии. Сблъсъкът бил страшен. Основното оръжие на византийците бил течния и, както са го наричали, гръцки огън. Ето как накратко се описва от тогавашните хронографи употребата и унищожителната му сила.
Онова, което прави византийските бойни кораби безкрайно страшни бил уредът, който бил инсталиран на носа на всеки от тях. Той служел да изстрелва срещу враговете течния огън на Калиник, който станал най-ценната тайна на Византийската империя и ужасът за варварите на Изток и Запад. На носа на всеки кораб имало голям бюст, от позлатена мед на Лъв или друго някое диво животно със зинала ревяща сякаш паст, чиято гледка само била достатъчна, както казва Анна Комнина, да впечатли враговете. От устата му стърчали дълги, гъвкави тръби, направлявани от сръчни пиротехници във всички посоки. Понякога монтирали такива тръби и на кърмата и от двете страни на кораба, който се превръщал наистина в дяволска машина. По този, а и по други начини гръцкият огън разкъсвал пространството със силни взривове и впечатляващи светкавици. На момента опожарявал кораби, сгради и цели полкове с войници. Наложилата се представа за разрушителната сила на огъня, засилена и от слуховете, предварително всявала ужас в душите на варварите-врагове на Византия. Вярвайки непоклатимо, че този морски огън не е възможно да се угаси, че се носел над вълните и преследвал страдалците, които се опитвали да го избегнат плувайки. Пламъкът му, казвали, се простирал навсякъде изгарял всичко, даже и камъните.
Напразно сарацини, авари, руснаци обковавали корабите си с метални плочи и струпвали на палубата пясък. Дяволска гледка представлявало близкото морско сражение с корабите, оборудвани с тази страшна течност.
Едно такова морско стълкновение станало през 907 г.сл.Хр. до носа на Хемус между десетхилядната флота на Олег и имперските хеландии. “Целият безброен варварски флот бе залят буквално от гръцкия огън” казва Рабо. Щом като видели светлините излизащи от тръбите варварите били обземани от ужас. Макар, че носели тежки шлемове и ризници, скачали от корабите си в морето, предпочитайки по-скоро да се давят, отколкото да изгорят в огъня. Под тежестта на снаряжението си потъвали в дълбините на морето. Тази голяма катастрофа силно впечатлила руския народ и хронографите му. Всеки един от оцелелите, казва историографът Нестор, разказвал на познатите си случилото се казвайки: “Гърците притежават огън подобен на небесната светкавица. Изстрелвайки го срещу нас, ни опожариха, това бе причината, да не успеем да ги победим”.
Една година приблизително преди покоряването на Византия от кръстоносците, или към края на 1203 г., пристанището на Созопол приютило императора на Византия Алексий ІІІ с дъщеря му Ирина и техните богатства, бягащи от Византия и получили убежище в Дебелт (сега якезли – българско село край Бургас).
Две години след завладяването на Византия от латините, или около 1206 г., Созопол попаднал под тяхна власт, под управлението на Ерик, който владеел, както отбелязва Никита Хониад “до Крин и покрайнините на севера, а после
Пристигнал в Агатопол и Анхиало покорил (където посетил намиращите се наблизо минерални бани “Лиджа”, според Иречек) и много дела извършил, откъдето взел и пари, и хора и стада добитък”. Макар, че тук не се споменава името на Созопол, не трябва да предполагаме, че тя е останала незасегната, тъй като Алексий Комнин изрично посочва само Бизия и Силиврия като спасили се от похода на кръстоносците, тези варвари на запада.
Малко след възстановяването на Византия от нашите, все пак преди 1294 г. виждаме, че протостратор Михаил Дука Глава Траханиот, водещ(ки) византийските войски от бреговете на Евксинския понт към Адриатическото крайбрежие, за доста време пребивавал в Созопол “и управлявал (местните дела) като цар” казва Полимер, тъй като не само възстановил до блясък манастира на Продром, находящ се на островче срещу Созопол, както казва Мануил Фил, но и препоръча на император Андроник намиращия се в Созопол монах Козма, когато той назначи за игумен на построения в Константинопол в чест на императора и неговата съпруга Мария манастир на “Пресвета (Богородица), както и за духовен баща (изповедник) на императора.
За този созополски монах научаваме от хронографа Георгий Франдзес, че от 1-ви януари 1295 до 23 август 1303 г. е красял с особата си патриаршеския трон в Константинопол. “Жена и деца той имаше; след смъртта на жена си захвърли единствения си стар плащ, с който се покриваше, а времето и благочестивостта (му) го издигнаха. Назначен бе (той) като патриарх на Константинопол, дълго (време) на трона служи докато се оттегли”. Пахимер говорейки за него казва дословно: “По това време великият контостабъл и протостратор Глава Тарханиот, управник на всичко това, направи много установявайки се по тези места (а беше и в добри отношения с императора) познавайки (Козма) и без това като отшелник и благочестив, вникна в характера на този човек, който също му стана близък, и в такова разположение на духа, то дари богато, и управляваше по начин милосърден и благ. След царуването си обяви всичко относно това и направи човека да бъде известен (като) желан и любезен. Чрез всичко това, а и представяйки го на императора му бе връчен известния манастир на “Пресвета Богородица”.
В речта на същия автор към император Андроник се чете, че през 1294 г. е бил назначен монахът Козма от Созопол за игумен на “Пресвета (Богородица)”, повишен на 1 януари 1295 г. (в сан) патриарх на Константинопол под името Йоан ХІІ. През 1299 г. този патриарх страдащ от офталмия, през месец юни “от манастира “Космидий” на Константин излиза и обитава манастира на “Пресвета” (Богородица)”, където служеше за средно дълго време, а после бе определен за достоен от клира и архийерете, разтворили портите за тържествено шествие и песни в чест на неговото съгласие, (че) според решението е нужно издигането на друг (нов) патриарх”. С Пахимер към Андроник, т.ІІ, стр.284) Така че, бе настанена временно патриаршията в манастира на “Пресвета” до 1 февр. На 1300 г., “когато било свикано съвещание на клира и други, на което присъствал и императора, и били разисквани (въпросите) делата свързани с патриарха; говорил (казал) патриарха доста (неща) срещу императора; отговорил той; и накрая бе възстановен мир, и празникът на Богоявление проведен в църквата “Св.София” бе наблюдаван от патриарха”. (291-298) През 1300 г. след Великден бе повдигнат въпроса за възстановяването на Ефеския митрополит Йоан, на което се противопоставил патриархът, а също и Филаделфийския митрополит”; вследствие на което било заръчано на патриарха да се оттегли пак в манастира на “Пресвета”, и да не приема никого”. Останал до 25 окт., когато напуснал палата, върнал се в Патриаршиата, разказвайки, че чул докато седял сам в манастира детски глас: “Ако ме обичаш, Петре, погрижи се за стадото ми” (Пахимер за Андроник 299-303). На 5-и юли на 1303 г. ден петък, обвинен без доказателства от (митрополита) на Силиврия “от огорчение се оттеглил в манастира “Пресвета (Богородица)4, където настоявал да остане”. След няколко дни подал от манастира оставката си от патриаршеския трон, а на 24 авг., ден понеделник, заминал за Созопол, заедно с приближените си.
Относно същия свещенник Никифор Григора пише следното: “И бе предложен за монашески сан, или Йоан, някога имал жена и деца, след нейната смърт, захвърлил монашеските одежди, приел патриаршеския трон, по мнение на императора и (след) гласуване на Светия Синод; същият положил царския венец (на главата) на императорския син Михаил.”
“След като патриарх Йоан видял, че не може да се пребори с омразата и сплетните на архийереите, тъй като не бил високообразован, а обикновен човек, предал на императора писмената си оставка от Трона и се оттеглил в манастира на “Пресвета Богородица” на спокойствие. След това се завърнал в градчето Созопол, където прекарал остатъка от живота си в мир”.
Според всичко това, значи, Патриархът се оттеглил в родния си Созопол, който по онова време се намирал в ръцете на българския цар Теодор Светослав, който около 1308 г., по времето на Андроник старши, владеел Анхиало, Месембрия и други градове и крепости до Хемус, завзел тогава и Созопол, който бил предаден с договор. Напразно поели на поход срещу него синът на императора и съуправник Михаил съархистратега Михаил Глава, а също така и изпълняващият служба във Византия брат на Смилт, Боисил, бившия хегемон на българите. Не успели да го отнемат от ръцете му, макар че го победили, когато се връщал от Созопол, до р.Скафида (сег.Факъх-дере) близо до с.Скефи (византийското Скафидион). До делтата на тази река съществувала римска военна станция на име “Rodigo”, според Шкорпил, от където може би и днешното му име “Поти”. Тук през 1915 г. бе сложен железен мост.
Светослав предлагайки през 1308 г. мир, поискал да встъпи в брак и с една от дъщерите на Михаил ІХ Палеолог, от които му бе дадена Теодора, която като вдовица била преименувана на Теодосия и бе приела монашеския сан. Посредник за мирните предложения на Светослав и за годежа му с Теодора бил патриархът от Созопол Йоан ХІІ.
Изглежда Созопол останал под българска власт до смъртта на Светослав (1322), когато на следващата година при неговия приемник Георги Тертер бил изгонен българския гарнизон и минал към Византийската империя. Но неговият приемник Михаил Шишман (1325-1330) с цялата си армия навлязъл в Ромея, където бил принуден от император Андроник да отстъпи в предишните си владения и обсадил Диампол (Ямбол) – град на мизите. “Опита се втори път да навлезе в Ромея, искайки да превземе градчето Букел; срещу него застанал големият, многолюден град на Евксинския понт Созопол”. Както става ясно от гореизложеното и при това ново нахлуване на Михаил (Шишман) в Ромейската държава. Созопол не се е предал на българите, като искали да я заменят със селището Букело край Адрианопол. А от друг автор, император Йоан Контакузин научаваме и мястото, на което е станало подновяването на договора между Андроник и Михаил (Шишман):”…между Созопол и Анхиало в местността наречена “Кримни” сключиха договора и положиха клетва за съюз до живот, а (след това) се разделиха и поеха към домовете си”. От гореизложеното става ясно, че Андроник напускайки Созопол и Михаил (Шишман – бел.прев.) – Анхиало, явно ключови за тях градове, се срещнали при Кримни и “сключили съюз”. Кримни се намират на разстояние 12 км. на запад от Созопол на крайбрежно възвишение между талианите Акра и Ативоло и е близо до жителите на близонаходящото се българско село св.Никола, което допреди 60 г. още се наричало “Gremna”.
А по-нататък, в 31-а глава на книга втора от “Историята” си същият Кантакузин споменава, че “останалата войска на ромете, която била разквартирувана в Адрианопол, Андроник хвърлил в Мизия и тогава прочистил страната от всякакви други, а от подчинените мизийски градове – Анхиало, Месембрия, Аетос, Ксения, Росокастро и Диамполи изискал потвърждение, че принадлежат отново на Византия”. От гореказаното става ясно, че тогава Созопол е бил под властта на византийските императори, тъй като не е било възможно споменатите градове Андроник да освободи, а Созопол да остави под чуждо иго. След смъртта на император Андроник през 1341 г. императорския наставник Йоан Кантакузин, желаейки върховната власт, завзел, вдигайки се на бунт, всички подчинени на Византия крайбрежни градове. Созопол, който останал верен на вдовицата на императора Анна, не успял да привлече на своя страна. Ставайки император, къде успял да постигне целта си, а къде да осуети евентуално нападение срещу него (Созопол – бел.прев.) от страна на генуезците, тъй като станал съюзник на Венеция, изпратил малко преди 6 май 1352 г. достатъчна военна сила за защитата му. Гражданите, обаче, не я допуснали в града, освен единствено брата на предводителя им, Кривиджиот, който съпътствал войската. Навсякъде с благодарност приемали покровителството, само созополчани с гордост го отхвърлили, хвалейки се с множеството и смелостта си, неизпитващи нужда от помощ. Но щом се оттеглил определената за тук войска веднага се появили генуезците с 10 кораба и след двудневна битка покорили неподготвения град, опожарявайки можеби, тогава разположените в неговото пристанище кораби на намиращия се наблизо форт Авордовиза (Пордовиза) (Урдовиза – бел.прев.), чиито жители пленили при атаката му и продали срещу 10 хил.номизми. Тогава и Созопол бил напълно разграбен от генуезците. Не само, че ограбили църквите и частните домове, а и задължили гражданите да полагат тежък данък на Византия или на генуезките търговци в Галата в Константинопол и да доплатят на победителите, за да спасят нещастния си град от пълно заличаване.
Като спомен от това опустошително нападение на латините срещу Созопол е запазена част от поправената от тях крепостна стена (кула) и по ю.и.крайбрежие топонимът “катерго”4, потвърждаващ местното предание, че там е акостирала вражеска галера.
След завземането и ограбването на града от генуезците той бързо се издигнал икономически и същевременно с установяването на генуезкото търговско надмощие над цяло Черно море, Созопол отново се оживил от генуезка търговска колония, крепостните му стени били поправени и се превърнал в морска база за спешно изпращане на помощи срещу толкова опасните за латинската общност на Кримския полуостров враждебни действия на татарските орди. Присъствието на италиански поданици в Созопол според хронологическите записки на генуезката държава може да се докаже до самия край на ХV в. (Формалеон.) А друг автор, Бонар, посетил града през 1786 г. пише, че заварил останки от стара генуезка крепостна стена.
През юни на 1366 г. Созопол бил посетен от граф Амедей Савайски, който бил тръгнал на поход срещу някакви итало-галски галери. Той бил придружаван от титуларият патриарх на Константинопол Павел, назначен от папа Урбан V през 1366 г. и династът (вер. Управителят) на о-в Яесбос Франческо Гателузо, роднина на византийския император. Този поход бил предвождан тогава от Амедей срещу хегемона на българите Иван Шишман ІІІ с цел освобождаването на задържания от него братовчед на Амедей император Йоан Палеолог І. Тогава Амедей покорявайки Анхиало и Месембрия ги предал на императора наместо парична репарация, както двамата се бяха договорили в Созопол на 9 януари 1367 г.
Ръкописът, намиращ се сега в библиотеката на светогорския манастир “Великата Лавра” отдава голямо историческо значение на това посещение, тъй като изрично упоменава, че тогава в Созопол било настоявано от страна на Павел, представител на папата, предложение за обединяване на Западната и Източната църква. В този ръкопис се чете една беседа, проведена между император Йоан Палеолог, Амедей и представителя на папата Павел. За точността на този исторически факт предлагаме тук откъс от този ръкопис както бе публикуван в брой 22 от 26 юли 1896 г. на “Еклисиастики Алития” (“Църковна истина”) от Алекс Лавриотис.
“Беседа на която бе избран от папата да дойде император Кантакузин с графа на Савоя, г-н Павел, митрополит в Тива, а сега провъзгласен от папата за “патриарх на Константинопол” през месец юни на 5-и индиктион на 6875 г. от сътворението на света, което отговаря на христианската година 1367 г. Император Палеолог от Унгрия дошъл сам, а графът Савойски от земите си заедно с г-н Павел, който преди това бил митрополит на Тива, а сега провъзгласен от папата за патриарх на Константинопол, се събраха в Созопол. И тук бе обсъден от тях, начело с графа и Павел, обединението на Църквите. Императора се обърна към тях със следното: че аз не мога сам да се произнеса по този въпрос, ако не отида преди това в Константинопол, тъй като там се намира баща ми, императора, също така патриархът и неговия синод и трябва да изслушат предложението и всички заедно да дадем отговор на него”. Посещението на Амедей в Созопол потвърждават и по-нови автори, споменавайки допълнително, че при завръщането си в Константинопол той е спасил Созопол от една турска войскова част, която разбил и разпръснал. Според Хамер, историк на Отоманската империя, Созопол по време на първото си превземане от турците през 1370 г. се споменава като принадлежащ към тракийската епархия Инджигие (от името на малко село край Бизия).

2. Превземане от турците
След две години, обаче, през 1372 г. разбунтувалият се Созопол бил обсаден от Султан Мурат за 15 дни, но без успешно. Уморен султанът се оттеглил в местността “Каваците”, оставяйки само малък отряд, който да държи обсадата. В този момент част от крепостната стена се срутила и се отворил проход към града. Когато Мурат научил тази новина си отдъхвал под сянката на вековен платан, който оттогава бил наречен “блаженият платан”, а фортът бил наречен, според Хамер, “Товри-гидуги” или поразен от бога.
Тук Хамер споменава и следния факт, заимстван от отоманските хронографи, който той определя като мит. Отоманските хронографи отдават въвеждането на позлатени шапки за главите на придворните и на султана на една случка при превземането на Созопол. Пишат, значи, че, когато турците напускали града с богата плячка от злато и сребро. Мурат видял един войник да носи на главата си златна чашка, не добре скрита под качулката му, задържал го, защото скрил плячката, от която 1/5 се полагала на държавната хазна. Но понеже се харесало на султана хрумването на войника, не само му подарил чашата, а за спомен въвел позлатените отвътре качулки, които оттогава носят стражата и придворните. А и самият султан, макар да не обичал разхищението, позлатил вътрешността на качулката си. И както заключава Хамер традицията у отоманците да носят такива качулки напомня за заграбената от войника златна чаша при опустошаването на Созопол.
Градът останал в ръцете на турците само 20 години, тъй като освен патриаршеските ръкописи споменават, че през 1391 г. се намирал пак в ръцете на гърците, и историкът Хамер пише, че император Мануил Палеолог се съюзи през тези години със султан Сюлейман, който не само Солун и всички градове на Македония до реката Стримон даде на византийците, но и всички градове по Черно море от Панида до Варна, а той самият се установи в Адрианопол вкусвайки насладите на баните и виното.(том І, стр.408). А Мануил като получи от Сюлейман горепосочените земи ги подели между всеки от синоветеси. “И първи царя Йоан призова; на деспот Андроник даде Солун и прилежащите й земи на деспот Теодор – Лакедемония и прилежащите й; на цар Константин – земите на Черно море, Анхиало и Месембрия; а на деспот Тома – останалото в Пелопонес”, казва Г.Франдзес. Атинанинът Лаоникос Халкокондилис в “Историята” си, която стига до 1462 г. пише, че към навечерието на превземането на Константинопол, Византия съставлявала освен Константинопол и долното му прикрайбрежие до град Ираклия; а по Черно море – от горното прикрайбрежие на Византия до град Месембрия.
От гореизложените исторически откъси и патриаршески документи от онова време, става ясно, че Созопол от 1390 г. до ужасния ден на 29 май на 1453 г. е бил под властта на византийците, и че едва след падането на Константинопол е попаднал отново под турска власт, но и тогава не веднага, а както имаме основание да вярваме, чак след възкачването на сина на Мохамед Боязид ІІ на османския трон, чийто вакъфски (имот) е съставлявал Созопол, докато не бе даден чрез “тахинджи сараф” с подобяващия “бендел”, както сочи султанския ферман, на управника на железарницата (ковачницата) в Самоков.
От един документ на патриарх Дионисий І, публикуван през 1889 г. в бюлетина на Атинското историческо и етноложко дружество от Й.Сакелион, става ясно, че през 1482 г. митрополитският храм на Созопол бил разрушен и, че митрополитът дал в замяна на монасите намиращата се в града църквица “Богородица Епискепгрия”, а патриархът узаконил тази размяна. От гореизложеното можем да предположим, че отново созополчани посрещнали враждебно турците, и може би поради тази си съпротива повторно са били разрушени храмовете им.
От по-късни патриаршески документи научаваме, че през 1522 г. митрополитът на Созопол Йоаникий, премествайки се в Константинопол се възкачи на патриаршески трон, измествайки патриарх Йеремия, който в това време се намирал в Йерусалим. Същият изпълнявайки света литургия там с другите патриарси отстрани и анатемоса Йоаникий, който бе, изгонен от патриаршията, намери убежище в манастира “Свети Йоан Предтеча” край Созопол, където почина и бе погребан.
По-късно Созопол се споменава във връзка с руските морски походи. Около 1623 г. при набезите им в Черно море руснаците многократно ограбвали Созопол, освен това останали (за известно) доста време в манастира на Св.Йоан, заради което манастирът бе унищожен от турците. В патриаршеските документи от това време се запазил призивен доклад на созополчани от юни 1623 г. към патриарх Антим ІІ който е от Адрианопол ( дн. Одрин). По отношение на този руски набег преписах преди години от ръкописи на манастира “Св.Анастасия” следната историческа бележка на йеромонах Калиник Ватопедски: “през 1623 г. казаци с 17 “чайки” ограбиха Агатопол през месец юни, а също и Созопол и манастира на Продром на големия остров; връзвайки калугерите, акостираха с тях в Созопол и пленявайки много, поеха с тях из околните села, които разграбиха, между които и селото Св.Никола на отсрещния бряг Таласакра; пак се завърнаха на пристанището на Созопол, където бе църквата и взеха каквото намериха там; А тръгвайки си, между Созопол и Месембрия от силното вълнение лодките им се преобърнаха и се удавиха намиращите се в тях, освен една лодка, която намери спасение на отсрещния Емонски бряг.”
Толкова катастрофални са били тези руски набези по тракийското крайбрежие на Черно море, че принудили митрополитите на Созопол Калиник и на Бизия – Арсений да напуснат епархиите си през юли 1623 г., поради тоталното им опустошаване. Голямата Църква (вер.Патриаршията) с цел икономия слива тези две епархии в една издигайки за наин митрополит през август 1623 г. йеромонахът Теодосий “(който) е получил образование на гръцки език”.
При едно от техните нападения през 1629 г., казва Доситей Йерусалимски, барикадирайки се в манастира на св.Йоан Продром казаците водили дълга битка с турците, които са щели да разрушат не само манастира, но и руските лодки, които са били заклещили в созополското пристанище, ако казаците не били успели да ги прехвърлят от пристанището през тесния провлак на оттатъшния бряг “Акти”.
Оттогава не се споменава нищо за Созопол, и освен кратки известия за неговата църква, никакво историческо събитие не ни е известно. Всичко, което знаем за него се заключава в следното; а именно, че тук е дошъл беглецът-изгнаник от Константинопол великият преводач на султана Александрос Маврокордатос от Апорита (Махрем Еврах) със сина си Николаос, който по-късно станал хегемон на Молдавия.
Причините за гонението срещу Маврокордатос публикувах преди чрез едно от писмата му от Созопол; а от тази публикация извеждам най-главното: “След договора изповядан и подписан в Карловиче, Унгария, от пълномощниците на Портата александрос Маврокордатос от Апорита и Рами-Мехмет Паша, секретар на министъра на външните работи, през 1699 г. между Турция, от една страна, и от друга Австрия и съюзните й сили, което и представлява най-важният момент в политическата кариера на Маврокордатос, от когото не само бе съставен на латински текстът на този договор, а и бе подписан, по същото време, от самия Маврокордатос и от руския консул Краизнов и още един тридесетгодишен мир между Турция и Русия. Чрез този договор от части се поставя бариера срещу гоненията и униженията на християните в Турция. Но след оттеглянето на Великия Везир Хюсеин Кюпрул Разумни, на този пост го замества Мустафа Паша, който по една или друга причина, а и от жажда за война и анархия, обяви тези договори за уж противоречащи на религиозните канони на Мохамед и привика създателя на тези договори Александрос Маврокордатос заедно с Рами-Мехмет Паша, да дадат обяснение по тях. Маврокордатос, обаче предусещайки тази нова опасност надвиснала над главата му съюзявайки се с мюфтията Фейзула Ефенди, ползващ се с голямо влияние, отиде с него и с Рами-Мехмет Паша в двореца и изложи пред (на) султана Мустафа ІІ катастрофалните последици, които ще донесе на държавата агресивната политика на войнолюбивия му везир. Султанът бил убеден от красноречието на неоспоримите доводи на Маврокордатос и склонил от подбудите на приятеля му Фейзула. Веднага заповядал да обезглавят Мустафа Паша издигайки на везирския пост бившия секретар на Министерството на Външните работи Рами-Мехмед Паша. Но заради насилствената смърт на Мустафа Паша войската в Константинопол се разбунтувала и поискала да й предадат Великия Везир, Мюфтията и Маврокордатос. Така първите двама взели решение, за да се избегне линчуването на Маврокордатос, той да забегне с лодка при роднините на жена си в Созопол, които били от рода Хрисоскоолеос, (чиито наследници живеят все още в Атина). В Созопол и заобиколен от безброй опасности, без сигурност никаква, нито можейки да се надява на помощ, очакващ със свито сърце, възлагайки надеждите си, като добър християнин, на божията промисъл, писал на най-големия философ за онова време и ръководител на Фанариотската Патриаршеска школа Йаковос Манос от гр.Аргос. Писмото носи дата 10 септ.1703 г. и в него между другото пише: “Надявам се, уповаващ се на образованието и се залъгвам в очакването си, че болезненото ми търпение ще ми влее разум(кураж). Че до сега не се поддадох на несгодите; не се огънах пред трудностите; нито жена, нито вдовици съм видял; по-скоро понасям лишенията на затрудненото си положение. И, разбира се, както изглеждам притеснен, неприятни са нещата около мен, но чрез протекцията свише не унивам. Тъжни са нещата, но божията благодат прокужда тъгата породена от тях. Изобщо нещата не са за хвалене”.
Чрез брожението, чиято жертва ще станел Маврокордатос се (което) достигнало до Адрианопол, на трона се възкачил Ахмет ІІІ, след като султан Мустафа ІІ бил низвергнат. Пристигайки в столицата новият султан издал заповед да бъдат повикани двамата Маврокордатос на 15 септември същата година. И понеже бил поискан откуп, пръв се отзовал Николаос и обещал да даде поисканата сума. След като изпълнил обещанието си през декември на 1703 г., те се завърнали в Константинопол и заели постовете си. Като спомен от идването на Маврокордатос в Созопол се нарича от тогава скалистия бряг, където слязъл “Челеби таши”, а площадът пред къщата в която намерил убежище бил наречен “Челеби алани”.
През шестгодишната руско-турска война, през която се е вдигнало и въстанието в Пелопонес, неоспоримо е, че Созопол е страдал от турците, щом като намиращият се наблизо манастир на св.Анастасия понесе от тях всевъзможни злини, според бележките на тогавашния му игумен Натанаил. От този ръкопис предоставям следния откъс: “През 1778 г. започнаха да нанасят щети на нашия манастир. Първо, като начало, по времето на султан Мустафа, владетел на Константинопол (който) имал пререкания с московците и по негова заповед направиха тук табии 6 (броя) и докараха топове железни 5 с гюлетата им и наредиха и (на) 12 топчета да се намират тук за охрана, пратени от Мустафа ага, аянин на Пиргос, и само 3 гроша на месец им даваше на всеки, а останалите разходи ставаха за сметка на манастира и бяхме доста прискърбени, тъй като част от калугерите и учениците от околността си отидоха и само 5 (души) останахме тук… и донесоха пак още топа 5 бронзови, по-големи както се виждаше, и още топчии, трижди по-жоши.. А щом дойде армадата им тук, ни докараха други 17 болни – едни от болест, а други полудели…. И останаха тук на Кацивелоскала 3 месеци и имахме много разходи. А през месец март на 28-ми дойде в манастира от Адрианопол капичибашия с 205 (души), и бяха сбрани различни, та чак и албанци 40 и ни се нанесоха големи щети. Както и проклетият Мехмет ага, който ни конфискува кащи, лодкари; и жито, брашно; и сирене, овце, риба; и дрехите ни; и градините, лозята и каквото (още) имаше манастирът, а ние (останахме) без нищо; останахме само 3-ма … и аз заминах за Самоков и се отървах, тъй като искаха да ме обесят на портата на манастира ни. А след 27 дни дойде голямата победа на московците, която ударжаха над турската армада при Сулин и си отидоха; това е от нас, и видяхме спасение от бога наш и помощ от светините ни”.
От набезите на кърджалиите Созопол изобщо не бе засегнат, даже от бележки от това време научаваме, че той е станал убежище за околното население, заплашвано от кърджалиите. На кораба на капитан Мускулис се качили от пристанището му за Русия през 1801 г., 19 гръцки семейства, повечето от Кючук-Бушлик, напускайки родната земя, заради грабителските нападения на кърджалиите на Карафеджи.
Всичко това станало в навечерието на миналия век, който прибавя към историята на Созопол ярки исторически страници.

3. Созопол по време на гръцкото въстание
От първата четвърт на 19 в., сиреч от началото на гръцкото национално будителство, созополчани запазили висок националния си дух и поради тази причина гръцкото въстание ги заварило готови за въоръжено участие в него.
Неговите първенци (защитници) начело с митрополит Паисий Прикеос от с.Менитес на о.Андрос, приятел и защитник на народния будител Григорий V, подпомагани финансово от съгражданите им Й.Кнстантинидис и К.Панхйоту, наставлявани от Папафлесас, подготвяли оръжие и мунизии, като били готови да убият даже някой съмнителен техен слуга.
Но турската власт попадайки на техни следи отвела вързан в Константинопол митрополит Паисий, осъждайки го на смърт чрез обесване4, а първенците Хаджи Асланис Антонаки Скулоглу – с чин йерей (от когото води началото си родът Хаджи Асланоглу), Танасис Др.Томоглу (от където родовете Атанасиадис и Йоанидис) и Баласнаки Сфетко обесва в Анхиало. Спасява се само Асланис Д.Скулоглу чрез намесата на приятеля му Управителя на Видин Хюсеин паша и е заточен на о. Фадос, от където се завърнал след шест години.
Когато отоманската власт, за да състави военна флота, била принудена да назначи на корабите си и гърци от Черноморското крайбрежие, тогава много къщи в Созопол платили този кръвен данък. Свидетелствата на по-възрастни граждани потвърдиха преданието, че Георгиос Ралис (брат на Никола Ралис – родоначалник в Созопол на рода Ралидис); Теодоракис Пинакоглус; Н.Меленхарис; Янис Мастродимитроглус; Пуцителаа; Франгоянис; Георгакис Цантоглус, Д. Петриноглус, Константас Хрусоглус; Котоцос(;) Авгеринос; Зисис(;) Ангелесас; Янис Черкезоглус; Д.Боцис; Д.Працолис; Пасхалис Кацулиоглус и Асланис Планицас участвали в морската битка при Наварино, освен последния, който починал при плаването между Наварино и Патра и бе погребан в Кипарисия. Някои от останалите, които се спасили след разгрома на турско-египетската армада се присъединили към гърците и воювали срещу турците. За съжаление малко от тях се завърнали в родния град.


4. Руско владичество
През 1829 г. руснаците покорили Созопол още на 15 февруари, сиреч пет месеца преди похода им към Хемус. Антинаваякът (пом.адмирал) Куманов с малка част от руския флот, в която и няколко созополчани, превзели с щурм града, пазен само от малък гарнизон съставен от албанци. Руснаците веднага разположили оръдия на островите и на сушата, отблъснали нападението на турската войска, съставена от 2 хил. Туркоалбанци под командването на Хюсеин паша и останали да чакат пристигането на основната войскова част. Турските кораби се появили пред града, но се оттеглили без да възпроизведат нито един изстрел. Допреди няколко години по дървените стени на къщите бяха запазени дупките от обстрела на руснаците. След сключването на примирието много созополски семейства се качиха на руските бойни, а и на други кораби и се преселиха в Русия, сред които и митрополитът на Агатопол, след което тази митрополия се сля със созополската.
По повод това преселване е запазена от созополчани следната народна песен:
(Со)Зопол мой прехвален,
който си по света прочут,
който те напускат със сила,
и отиват в Русия.
Оставят къщи подредени
И таляни всеизвестни.
Които имаха карбони (= рубли)
Качиха се на лацони, (= воен.кораби)
Които имаха калици (= руски монети, копейки)
Наеха каици,
А бедните жалки
Стоят натъжени.
А адмиралът на тях говори:
“Бъдете готови,
и ако това е волята Божия,
качвам ви на кораба”.

5. Отново под турско робство
По време на Кримската война Созопол изиграл важна роля. От неговото пристанище и от това на Варна се товарели муниции и се превозвала съюзническата войска. Във Варна това ставало под командите на френския генерал Сент Арно, под чието командване бил и гръцкият полковник Вурвахис, а тук се осъществявало от благородника англичанин сър Стивън Лейкман – Машар Паша, заедно с другия англичанин комисар Картенер и италианският капитан Жорш Зетиро. За времето на пребиваването на гореизброените в Созопол, гражданите, независимо от социалното си положение, били принудени да полагат ангария срещу нищожно заплащане.
След подписването на мира в Париж на 30-и март 1856 г. те си тръгнали оттук чак през юни.
Като некосвена последица от тази война било заселването на черкасци, както в Созопол, така и другаде и Турската Империя, чиито предводител Химри-Семул, който намерил убежище в заснежените и непристъпни върхове на Кавказ и бил обграден от руския генерал принц Варадински при Гунив-Даг, отговорил на призива на принца да се предаде: “Гунив-Даг е високо, Аллах още по-високо, ти не си ниско. Ще си премерим силите”. За съжаление за Химри-Семул гръмките слова не продължили повече от една лятна нощ, тъй като скоро бил принуден да се предаде, заличавайки заедно със себе си и последните следи от свободата на тези кавказки комадски племена.
Кавказ преминал в ръцете на руснаците и 400 хил.черкасци били прогонени през 1861-2 г. в турски земи. Край Созопол те се заселили в Отманли, Салихлери и Чингери.5
През последната руско-турска война нямаме никакви исторически данни за Созопол. Само откъслечни случки на придвижвания на бегълци от турската армия и на някои черкасци. Отбелязано е само това, че тук през октомври на 1877 г. (13 окт., ден сряда) било извършено разграбване от черкасците, подбудено от бягството на няколко жители на малкия остров с лодка.
След тази нещастна случка, когато вече необезпокоявани башибозушки орди и неусмирими тайфи черкесци обикалят земите сеейки смърт, опустошение и разруха, Созопол, добре защитен с крепостни стени, приемал и спасявал в преградията си потърсилите тук убежище хора от околните български села. Созополчани с добре обучени санбернарски кучета обикаляли зимно време околните гори и затрупаните със сняг дерета, прибирайки и спасявайки заблудилите се изнемощели бегълци. Така били спасени тогава от сигурна смърт жителите на селата Св.Никола, Мехмет-Кьой, румикьой, Саръмуса, Кариакьой, Кърхарман, Конак, и много други, чиито първенци били прогонени.
Докато се случваха тези неща в Созопол, едно негово чедо геройски загина при Куванатес в областта Тесалия сражавайки се срещу турски конници, които след смъртта му, отрязали главата и я разнасяли като трофей. Това бил Зисис К.Кундурис.
На този геройски епизод “Историята на Тесалийското въстание” от Милт. Сейзанис посвещава най-ярката си страница, описваща тази геройска борба по следния начин:
“На 24 февр.1878 г. се свършиха провизиите в Трапсими, където се намирал Н.Кондоянис с войниците си, тогава 15 евзони (гвардейци –б.прев.) един от които и Зосимос Кундурис биват изпратени със заповед от деканеята (младши сержант – б.пр.) Курмулис да набавят храна. Те отиват в Кувантес, село отстоящо на 3 часа път от Кардица, но жителите му ги предупреждават да си тръгнат, защото наближава часа, в който оттук минава турският патрул. Въстаниците, обаче, считайки това за предизвикателство, не се поколебали и започнали да събират храна. Но след малко се появили враговете приближавайки се бързо, 300 на брой и носещи оръжия "“артини"”и "“инчестер"” От въстаниците само Зисис Бзурас или Кундуриотис бил въоръжен с пушка “Гра” а останалите със “Сасепо”. Щом се убедили в пълното надмощие на врага, решили да се спасяват с бягство, уповавайки се на бързите си крака. Турците ги забелязали и 130 конници галопирали към тях и ги настигнали на едно равно поле, като им попречили да се спасят с бягство. Положението на тези мъже било отчайващо и така всеки заел позиция в най-близкия хандак, от където се отбранявал. Турците нападнали и скоро няколко въстаници паднали мъртви. Въпреки всичко безстрашният Зисис Бузурас стрелял от окопа си с бърз и точен огън, но враговете го заобиколили като му попречили да стреля. Той започнал да се отбранява с щика си срещу настървено нападащите конници. Но щом забил щика си в корема на коня готвейки са да събори ездача му, пада убит от куршум. Тогава враговете му отрязали главата набучили я на кол и я донесли като трофей в селото”.

6. Румелийско управление
Един месец, приблизително, преди тази геройска случка, сиреч на 19 януари 1878 г. с подписването в Адрианопол на примирието на руско-турската война свършва и турското робство на родния град на героя Зисис Кундурис, а именно 450 годишното владичество на турците над Созопол. Градът е завзет от руснаците на 10 януари на 1878 г. От 11 февруари започва нов исторически период. След литургия отслужена на открито от свещеннически клир на града, в присъствието на руските окупационни власти, бе издигнато знамето на освобождението – червено с бял кръст, под радостните викове на множеството и съпроводено с два топовни изстрела.
Свободата на Созопол и на другото севернотракийско население бе осигурена и скрепена с 64-те точки на Берлинския договор от 1 юли 1878 г. и чрез организационния Закон на Топархията (областта) състоящ се от 495 параграфа подписан на 26 април 1879 г. и определящ официално говорените езици – турски, български и гръцки. При управленското разделение на Княжеството (областта) Созопол попада в епархия Пиргос на същия ном (окръг) с чисто гръцко население 2958 жители в 591 къщи; с 2 училища (мъжко, основано през 1859 г. и Доротейското девическо основано 1872 г.); с 4 църкви ( “Св.Георги”, “св.Богородица на Посещението”, “св.Йоан Теолог” и “Св.Сосим” и 18 параклиса; с горска площ 42 хил.декара; ливади, пасбища и обработваеми земи (ниви – 908 декара и лозя); с 13 таляна за скумбрия, 9 таляна за чироз намиращи се в риболовната периферия на Созопол и с аламани за риболов в Открито море.
На 22 май на 1879 г. руският управител, ген.Столипин, предал властта на първия Главен Управител на Източна Румелия Александър Богориди (Алеко Паша) от Котел.
По този повод общината изпратила във Филипопол (Пловдив) представител “в знак на благоразположение” към Върховния Управител тогавашния дидаскал (учител) Михаил Номикос.
,От този ден започва шестгодишната история на тази автономна област, нар.Източна Румелия. Още от предната година започна отчасти историята на нейното гръцко население, което с неизразима радост и огромен ентусиазъм приеха божият дар на свободата. Но това цвете увехна една пролетна сутрин и мачтата за едно бъдещо благоденствие се разпадна като сън в лятна нощ, както по-нататък ще разкажем.
Желанието на града да възобнови училищата се осъществи още на втората година и така виждаме дидаскала Михаил Гитакос от Ареопол в Кинурия заедно с учителката от Атина Аглаия Визвизи да ги организират отново, след направения за целта ремонт.
През 1881 бе дадено от ученичните в Созопол първото театрално представление пред гражданите с благотворителна цел, организирано от Директорката на Доротейското девическо училище, споменатата вече Аглаия Визвизи.
През този златен период (1882 г.) се завърна в родния си град след четири десетгодишно отсъствие основателят на “Петриниевата библиотека” Георгиос Петринос и подреждайки я (отново) извърши величествено откриване през цялото гражданство.
Тогава бе възстановена редовната пощенска и телеграфна връзка, бяха извършени различни обществени работи в и извън града; гражданите без страх се заеха с различни частни предприятия; чувствително се разви търговията с местни продукти и животът на града вървеше все повече към прогрес, макар, че се разтърсваше от вътрешни раздори.
Цели страници бяха изписани във всеки брой на издавания във Филипопол (Пловдив) едноименен вестник, както и в гръцките “Неологос” и “Константинопол” приписвайки си вината (за раздора) ту на едната, ту на другата фракция, които бяха предвождани, от една страна от архийерея с първенците, а от друга – кметът и даскалите, наричайки се едни други “бели” и “черни”. В крайна сметка в-к “Филипопол” изследвайки задълбочено изпратените до него многобройни документи на тогавашните политически дейци на Созопол, посочи в броя си от 21 юли 1884 г. под ном.561 като главен виновник кмета. А една огромна по обем папка, намираща се пред мен, съдържаща официални документи, разменени между Митрополията, кметството, Областния управител, Епархийския управител и Инспектора на гръцките училища в периферия Пиргос, намиращите се Дирекция по Образование и Религия в Пловдив, Патриаршията и самия Главен Управител на Източна Румелия, отдават правото на Митрополит Партении (родом) от Миханионя в Кизик.
Две години преди това (на 10 април 1882 г.) градът жалееше ненавременната смърт на 6 отбрани негови жители, случила се при корабокрушение между Пиргос и Созопол.
Пожарът във Василико даде отново повод на града да покаже филантропските си чувства, предоставяйки подслон и всякакви почини на много семейства от Василико, прибегнали тук заради случайното изпепеляване на градчето.
През този период назначените на военна служба от румелийското Правителство созополчани получаваха патриотично обучение от служилия някога в гвардията (евзон) созополчанин Димитрис Ралидис, отслужваха в Атина и се записваха доброволци в различните военни части на Гръцката армия. Когато след няколко години Митрополит Партений тишъл на брега “Акти” да извърши водосвет бил придружаван от дванадесет гръцки войници в пълна униформа и множество (граждани) носещи свещи, а на намиращите се на входа на града (Дубия) вятърни мелници се веели гръцки знамена. Присъстващият тук български политик нарекъл Созопол “Малка Гърция”. Но още от първите години на свободата си созополчани усетили първите знамения на наближаващите злини.
От 1881 г. стопанските власти на Областта се опитали да наложат на таляните невиждани досега данъци, а от 1883 г. безогледно и систематично започнала да работи българската пропаганда.
Точните и сигурни относно нея сведения, черпим от публикации на гръцкия вестник “Филипопол”, които представяме като доказателство за пропагандните действия извършвани едновременно във всички гръцки центрове в Областта.
В-к “Филипуполи” бр.552 от 26 юни 1884 г.(пише): “Специалният пратеник в Бургас ни предоставя следните данни, потвърждаващи интригите на българите насочени срещу гръцките общности по Черноморието и в това число и срещу еднородната общност в Созопол”.
“Преди една година, пише нашият пратеник, бе закупена срещу 100 лири, отпуснати от Дирекцията на Общественото Образование и по решение на Генералния Съвет на област Пиргос, къща в Созопол в енорията на църквата “Св.Георги” и близо до Гръцката Митрополия. Тази къща бе преустроена в българско училище, управлявано от един (ди)даскал. В него и до днес учат 11 учениц, от които 4 са деца (синове) на българските чиновници в Созопол, а останалите 7 са били събрани от съседните български села, в които по същото време съществуват български училища. Основавайки по този начин училището тримата български чиновници, а най-вече бирникът Стефан Попов с някой си Чифут-Гьован и даскала подали преди около месец молба към Областния управител в Пиргон (Бургас) искайки да бъдат признати като съставляващи самостоятелна (отделна) религиозна общност в Созопол. Областният управител предал молбата на кмета на Созопол г-н К.Теофанидис, с резолюция (нареждане) да признае новата религиозна общност. Кметът отговорил, че в периферията му няма постоянни жители българи, а чиновниците и един даскал не могат да бъдат считани за такива. Тогава даскалът, бирникът и споменатия Чифут-Гьован, за да отвърнат на твърденията на кмета пристъпили към следно нечестно дело. Съставили доклад до Областния Управител, в който декларирали съществуването на български жители на Созопол като успели да подмамят обикновени граждани да се подпишат, убеждавайки ги, че уж става дума за молба за използването на някаква гора намираща се наблизо. Докладът бил изпратен до Областния управител, който я предал на кмета. Последният, обаче, поканил подписалите се обикновени граждани, получил от всеки един писмено уверение, че всички те са гърци Православни и, че никога не са искали да образуват отделна българска общност в Созопол. След това свое поражение, обаче, споменатите чиновници продължили да интриганстват и да притесняват гърците в Созопол, заплашвайки ги и показвайки им, че единствено им спасение е да се откажат от традициите си”.
Като продължение на гореизложеното добавяме следния репортаж от Созопол към същия вестник от 8 юли с.г.
“г-н(гл.)Редактор на в-к “Филипуполи”,
В брой № 551 на уважавания Ви вестник видяхме публикуваната от вашия специален пратеник в Бургас статия “Български интриги”, които потвърждаваме с една единствена забележка, че крайно погрешно са го информирали относно уважаемия кмет на нашия град г-н К.Теофанидис, че уж е привикал подписалите се доклади до г-н Областния Управител обикновени граждани и получил от всеки един писмено уверение, че са гърци православни и т.н. Ето голата истина, която като факт е позната на всички жители на наши град и( която) не се нуждае от доказателства.
Нашият уважаван кмет никога не е привиквал подлистниците на доклада до г-н Обл.Управител в Бургас, освен, че придвижвайки го му бе заповядано от г-н Епархийския Управител да състави списък, в който да впише отбелязаните в него (доклади) тези 73-ма души, които желаели да образуват българска общност и да го направи достояние на заинтересованите лица. Г-н Кметът подчинявайки се на заповедта на г-н Епарх.Управител за тази цел съставил и публикувал (изложил на видно място) този списък за сведение на заинтересованите.
Хората отбелязани в публикувания списък, виждайки неочаквано имената си, без да имат никаква представа предварително, се учудили, възмутили се и спонтанно дошли в кметството, носейки всеки един уверение, в което засвидетелствали изрично, че нямат никаква представа за това, че всички са гърци православни, че никога не са се отделяли от съгражданите си, че се черкуват в същата църква с тях и че държат на традициите си и никога не са пожелавали да образуват отделна българска общност тук.
Акохората, които чрез подписването на доклада до г-н Областния управител са използвали нечестния способ на измамата или по-скоро на фалшификацията, бяха гърци, кой знае колко време щяха да лежат по затворите и колко обвинения щеше да състави Уважаемата Прокуратура, а някой вече “куп нива” (плати подкуп – б.пр.), тъй като са българи.
Въздържайки се, г-н Редактор, да изложа подробно различните измерения, които прие споменатия въпрос, още от 1878, когато тези земи се владееха от руския щик, и различните нечестни способи, които по различно време са използвали и използват почитаемите чиновници на Уважаемото Правителство, моля по сегашния въпрос, в името на истината, да приютите гореизложеното на страниците на почитаемия ви вестник”.

7. Българско Владичество
Докато гореизложеното ставаше срещу гръцкото население в Созопол, неочаквано на 6 септ. 1885 г. телеграфът предаде в града ни тъжната вест, че българската армия преминавайки Румелийските граници, превзе Филипупол, защото във всички градове на Областта бе провъзгласено съединението на Източна Румелия с България и бившия Главен Управител Гаврил Кръстевич е изведен извън границите на Румелия. Източна Румелия заговорнически бе завзета от българите. Това обаче предизвика Сръбско-българската война, в следствие на което е обявена всеобща мобилизация и созополчани, без разлика, бяха събрани в един февруарски ден на 1886 г. в двора на телеграфната станция на града. Но група граждани, въоръжени с дървени колове и предвождани от вдовицата Зоица Пасх.Пинакоглу, по баща Зису (наречена по-късно Созополската бубулина), носеща голям нож, атакували стражарите и отскубнали от тях задържаните, освобождавайки ги. В онзи сюблимем момент Митрополит Партений, преминавайки през тълпата се качил в телеграфната станция с няколко старейшини и предал телеграфически възражения до консулите на Великите Сили намиращи се в Бургас, за извършените действия. Доклади с подобно съдържание бяха им предадени, един от които прилагаме тук, а също така и с препис до тогавашния Владетел на България Александър Батемберг:
“До г-н Консула на Нейно Величество Императрица на Индиите и Кралица на Англия и т.н. и т.н.
Г-н Консул,
Дълбоко впечатление направи в душите на всички жители на Созопол обявената за всички възрасти мобилизация. Навсякъде се носи недоволство, а майки, сестри, сакати старци, всякакви болни създания, тичат по улиците и искат отмяна за мобилизираните си роднини. Нямайки силата да въведем макар и нищожно подобрение в това извънредно положение, желаейки да предотвратим всяко възможно влошаване на ситуацията вследствие на това всеобщо недоволство, породено от новата мобилизация, имаме честта да донесем до вашето знание възможността да възникнат усложнения вследствие всеобщото негодувание на гражданите, и сме сигурни, че искате да направите, където е нужно подходящите постъпки за въвеждане на мерки, отговарящи изцяло на всеобщото желание на всички жители на Созопол.
Областта, която представлява независима страна от княжеството, и преди и след договорените условия между Отоманското имперско правителство и Негово Височество Князът на България, не е задължена, разбира се, да споделя власт и действия, от които произтича тази нова мобилизация. Много повече ние като чужди на всякакво действие, считаме, че нямаме никакви задължения; че налаганата ни със сила от върховната власт мобилизация е мярка, която противоречи на всички закони и ни е неизвестна причината, по която сме обречени на пълна катастрофа; че сигурно цивилизована Европа не желае безболезнено да търпи безспирно да страдаме без да вземе под внимание тези наши злини; че сме застрашени да загубим тази наша лична свобода, насила отведени да се бием срещу всякакъв закон и право, срещу правото ни, макар, че сме малцинство срещу мнозинството на действуващите. Така че като граждани имаме право да издигнем глас в защита на правата ни. Не ще приемем положение, което ни тласка към ръба на пълното ни заличаване! Не бихме могли със собствените си ръце да подпишем нашата гибел. Призоваваме справедливостта, призоваваме милостта и благонамереността на християнските сили на Европа. В името на човечеството, в името на правото и на Закона изискваме защита, заявявайки, че не можем да пролеем нито капка кръв за обслужване на идеи и интереси в разрез с нашите. Навсякъде по земята личната свобода е белег на всяка власт – насилието не е, защо тогава ние да бъдем подтискани и огорчавани, коя е причината? Коя е целта? Искаме избавление от тези злини.
От 6/18 септември постоянно, по всякакъв начин и вид страдаме и въпреки многократните ни жалби, никаква силна ръка не сложи край на патилата ни, а бяхме зарязани жертви на мнозинството, което ни използва за обслужване на своите интереси.
Изчерпа ли се всяка справедливост? Наистина ли сме жертвите и пирът на мнозинството? Никога ли няма да бъдат изслушани справедливите ни вопли? Защо е тази предварително планирана присъда? С какво се провинихме? Защото обитаваме като малцинство това място? Да не би това да е нашето престъпление?
В същото време навсякъде под слънцето (по света), където и да живее някой, не е длъжен насилствено да споделя целите и вижданията на мнозинството, нито пък с кръвта си да заплаща дан за него. Големите и силни на земята сложиха край от много време на всякакво насилие. Всеки се наслаждава на свободата си във всяко кътче по света, където и да се намира.
Това изначално и скъпоценно благо на човека искаме и ние от могъщите на земята, нашата лична свобода, а именно по никакъв начин да не подлежим на в.служба, за да обслужваме цели, които не споделяме.
Обнадеждени, че искаме да възтържествува справедливостта от Великите Християнски сили на Европа, ви молим, за да бъдем удовлетворени да направите нужните постъпки пред местните власти за отмяна на мярката за мобилизацията ни. Същевременно да предоставите копие на този (доклад) на Уважаемото Ви Правителство, което да благоволи да вземе предвид нашите справедливи недоволства и да нареди нужното за удовлетворение на нашите справедливи желания.
Под това се подписваме с дълбоко уважение:
Жителите на гр.Созопол”

Телеграма
До Княза на България Александър Батемберг
“Височайши Княз на България”
Нашият гръцки град има честта да помоли Ваше Височество, заради нашето плачевно състояние породено от извънредната мобилизация, застрашаваща с пълна гибел нашия град, да предаде Своите височайши заповеди на военните Власти в Бургас, за отмяна на жителите на нашият град от военната служба въведена извънредно.
Убедени (сме), че Ваше Височество има желанието да вземе предвид нашата молба, като напълно справедлива и законна, както вече взе (решение) за мюсюлманските градове, нареждайки освобождаването им (от военна служба).
Остава винаги задължен град Созопол”.

След победния за българското оръжие завършек на войната, на осъществилата в Константинопол среща на представителите на Великите Сили, бе признат мълчаливо като свършен факт “Превратът” на 6 септември, погребани бяха правата на гръцкото население в Източна Румелия, а князът на България бе определен за срок от пет години за Главен Управител на Областта под забулената мрежа на “лично Единство” (комитет “Единство” – б.пр.), без никога да плаща данък подчинение, и така князът на България прие и титлата Главен Управител на Източна Румелия. В действителност обаче, още от първия ден тя се превърна в Българска епархия, където започнаха да действат законите на Княжеството.
Оттогава започна натиска над гръцкото население в Областта и за тях споменава и следната телеграма до княза на България и Главен Управител на Източна Румелия:
“Височайши княз на България
в София
Кметавото на гръцкия град Созопол има честта най-скромно да изложи пред Ваше Височество, че съдебни, управленски и други власти на Областта ни забраняват нашия гръцки език, нареждайки да извършваме употреба само на българския. Не сме в състояние да уважим тези заповеди, и смеем да отбележим, че забраната на езика ни, ще донесе единствено пречки по нашите места (съставени) изцяло от гръцко население, (което) не знае друг език, освен гръцкия. Като последица сме смутени и объркани. Това ужасно наше положение ни задължава да се обърнем към великодушието и правоотсъдничеството на Ваше Височество, молейки за доброто приемане на молбата ни, да даде височайшите Си нареждания, съгласно основните и признати Закони на земите ни, да се извършва официална употреба на нашия Гръцки език, който е официално признат.
Напълно сигурни сме, че Ваше Височество, съгласно Закона, ще вземе предвид тази наша скромна и законна молба, и ще раздаде справедливост, нареждайки официалното използване на Гръцкия Език, имаме честта да бъдем с дълбоко почитание сигурни и крайно благодарни излекувани от Ваше Височество, очаквайки Височайшите Ви нареждания.
Гръцкия Град Созопол”

Но през същата 1887 г. и друг скандален епизод разтърси спокойствието на града. През м.май една група младежи, позволила си да вика “ура” за триумфа на гръцкото оръжие в Епир бе малтретирана, а доста граждани бяха бити и затворени.
През декември същата година в Созопол намери убежище един от привържениците на руския капитан Набаков. Същият организирал, заедно с други българи-русофили няколко малки бунтове из Южна България с цел сваляне на тогавашното Правителство на България (съставено) от антируска фракция.
Технически добре организирано, но за съжаление заради предателите неуспял, този преврат бе организиран от капитан Набаков в Константинопол (Цариград), където с привържениците си се качи на малък параход за България и бе принуден да слезе, поради снежната буря, на крайбрежното българско село Кюпри в Южна България с крайна цел Бургас. Вървейки, обаче, към него, бяха пресрещнати насред път от военна част съставена от 170 души, тръгнала от Бургас под командването на българския полковник Гюлмезов и капитан Драгиев, и бяха разпръснати. От 54-мата заговорници въоръжени с пушки “Уинчестър”, бяха убити при завързалата се схватка българският капитан от “Струмски” полк Боянов, организаторът на бунта в Ески Заара през миналия октомври и трима черногорци, ранени бяха един българин и казакът Асимов, който през миналата 1886 г. подтикна Негуш да нападне италианците. Останалите се разпръснаха, други бяха арестувани или се предадоха сами. Но руският капитан Набаков с двама свои другари се скриха в едно дере, на половин час път от турската граница, където останали до 27 декември, когато бяха открити от разузнавателен отряд от близкото село и се предадоха без бой.
Краят на Набаков бил жалък, воден пленен, за да бъде предаден на по-висша инстанция, бил прострелян в гърдите от един български селянин, служил някога в ротата му и наказан някога от него. У убития бяха намерени паспорт – заверен от Руското Посолство в Цариград, издаден под псевдонима Иван Александрович Еврйков, на место истинското му име Николай Николаевич Набаков; едно писмо до граф Игнатиев; 2 медала Руски и два Сръбски. У забегналия в Созопол млад български лейтенант Иванов, командвал стълкновението между партизаните и войската, бе намерено препоръчително писмо на Руския Посланик в Букурещ Хитров до комитета в Одеса, 2 чифта капитански пагони и 2 войнишки руски кепета, на едно от които бе прочетено името на убития при стълкновението капитан Боянов. Това бе краят и на този последен опит за въстание, с цел сваляне на управляващата тогава България Стамболова фракция.
В началото на следващата 1888 г. градът с големи почести погреба починалия благодетел на “Доротейското” Девическо училище, Йоанис Теодосиадис, преместил се тук от Цариград.
На 30-и юни Созопол бе посетен от новия Княз на България Фердинанд със свитата си, придружаван от възрастната си майка Климентина, принцеса Сакс КобуртГотска. Цялото население ги посрещна сърдечно. По този повод поднесе на Митрополит Партений златен медал, а на тогавашния кмет на града Ник.Дука свой портрет със златен кръст. Също така почете и приютилия го в дома си наш съгржданин Хаджи Костакис Теофанидис. Със сребърен медал за заслуги почете и капитана на съпровождащата гръцкия параход “Дамаскини” лодка, нашият съгражданин Николаос Маврулис.
През следващата 1889 г. и точно на 14 юни градът бе посетен от тогавашния министър на Общественото Образование Георги Живков и още същия ден с завърна в Бургас. Но няколко дни след това министерско посещение или на 26 с.м. друг скандален епизод разбуни спокойствието на града. Стражарят на града Н.Бояджиев задържа в ареста, четиримата гърци учители в града (един, от които бе и пишещия тези редове), тъй като по време на изпитите закачиха на видно място в залата на Мъжката гимназия ликовете на (гръцкия –б.пр.) крал Георгиос с Олга и тогавашния престолонаследник Константин с годеницата му София.
Тази година, ни поднесе и една приятна изненада. След тридесетгодишно отсъствие, се завърна неочаквано в родния си град изкусният фокусник Георгиос Мелидис, който бе наречен от френската преса “Магьосникът на Изтока” и “Крал на чудесата” и така надвечер на 1 септ.1889 г. той даде първото си благотворително, в полза на училищата, представление, облечен с фустанела (мъжка нар.носия –б.пр.) и носещ почетната значка на краля на Белгия Леополд. След 15-дневно пребиваване тук, потегли към бъдещи триумфи на магическото си изкуство.
През следващата година, на 18-и май, пак ни посети Министърът на Образованието Г.Живков с цел да бъде избран подходящ парцел за изграждането и на друго българско училище, имайки предвид новия антигръцки закон за образованието, изграждащ нови училища за и без това многобройните ученически класове в българските училища.
И така виждаме внесен от същия, през следващата година и приет на 14 февр. на трето четене от Народното събрание, законопроект за подготвителното Образование в България, чиито член 10-и задължавал всички български граждани да обучават децата си на български и определящ, че този закон ще се въведе в приложение от следващата учебна 1892-93 година. И наистина на 20-и авг.1892 г. Министерството на Общественото Образование спусна под номер 7510 обяснително окръжно по този закон, призовавайки гръкоезичното население на Източна Румелия и България, да се подчинят на 10-ия член на този словинистичен закон.
Срещу това окръжно и срещу съответния закон издигна глас в защита чрез вестника си “Зора” пловдивския журналист Никола Генадиев. И (журналистите) в Пловдив и Станимака (Асеновград) отправиха писмени възражения и от страна на другите гръцки градове, но техните гласове останаха глас в пустиня. И наистина инспекторът на училищата от Област Бургас Пейчиновски, пристигнал в Созопол на 25-и авг. и информира настоятелството, че този закон трябва да се приложи без изключения. Но като отговор получил, че настоятелството не може да се подчини на тази заповед, предпочитайки да затвори училищата или да подаде оставка. Тогава инспекторът си заминал за Бургас заплашвайки гражданите, заради поведението им.
След затварянето на бургаските училища, обаче, на 10-и септ. Се върна тук и заплашвайки принуждаваше тогавашния кмет и председател на настоятелството Емануил Маргаритис, да предаде ключовете на училищата на други. Заплахите му и обявеният същия ден, и само за тук, военен закон, обаче не дадоха резултат и инспекторът бе принуден да се завърне в Бургас без да е осъществил целта си.
Направените тогава през турското и българското правителство постъпки на гръцкото правителство, Вселенската Патриаршия и в същия дух писмени и телеграфически протести на гръцките градове в България, към които прибавяме ропота на всички в България и на Атинската и Византийска (авторът има предвид гр.градове по малоазийското крайбрежие – бел.прев.) гръцка преса, и най-важното, че Източна Румелия е била подчинена на Турция, всичко това може би ще принуди тогавашния министър-председател на България Ст.Стамболов да отложи за неопределено време приложението на закона. И така през учебната 1892-93 г. работиха необезпокоявани училищата ни с 422 ученици, обучавани от 5 учители и 4 учителки.
През този бурен за етноса период, развихрилият се преди едно десетилетие клеветнически демон дръзко надигна отново глава и чрез един от своите слуги, пребиваващ в Атина, изпълни колоните на някои атински вестници като “Керон”, “Астеос”, “Неа Ефимерида”, “Акрополи”, “Полингенесия” с огнени статии срещу Митрополит Партений, като разпали, отново, тъкмо угасналите стари страсти в града, а и настройвайки срещу му народ и църква, и зарад това градът отново се оказа с вътрешни вълнения, на които се дължи определението за созополчани на Атилиос Такелас, като отличаващи се с раздорнически дух, но от друга страна характеризирани от него като истински наследници на милетците, работливи и с остър ум, пазейки и до днес цялостта на гръцката душа и език.
Дръзкият драскач, или поради неденение, или със сатанинската цел да измами обикновените граждани, изопачавайки действителността отправи към безупречния Митрополит Партений тежкото обвинение (укор), че е поддържал кореспонденция с известния враг на гърците в Македония. Апостолос Маргаритие, комуто отпуснал пари за основаването на училища в гр.Миханиона в Кизик”. А в действителност ставало дума за кореспонденцията му с неговия събрат в Атина, сегашен преподавател по философия в Университета г-н Маргарит Евангелидис относно дарението в полза на Ризариевото свещеническо училище в размер на петнадесет хил. Драхми, с което бе провъзгласен за дарител от намиращото се в Атина Малоазийско Дружество “Ксенофан”. Но гонението срещу архийерея не се извършваше само с журналистически методи. Многократно бяха изпращани от водача на антидеспотската клика от Созопол в Патриаршията клеветнически призиви с искане незабавното му преместване. И тук някога кроткия Митрополит да казва известната библейска фраза “Пак Ирод се е разбеснял, пак иска главата на Иоана”. Но и други неприятни сцени се развиха срещу Митрополита през тази година. Предоставяме описанието на случката, което сме взели от публикация на в-к “Дипломатикос Мнимонос” от 5 авг.1893 г. и потвърждаваме случката като нейни очевидци.
“В деня на сватбата на тогавашния Княз на България Фердинанд, окръжно от Министерството нареди всички църкви в Княжеството да отслужат благодарствена литургия към Всевишния по време на тази церемония. Естествено всеки град, независимо от етническата и религиозната окраска ще извърши тази литургия в местния храм. Това последното, обаче, непожела да признае, подтикнат от фанатична антипатия, стражарят на Созопол Н.Бояджиев и сметна за по-добре да заповяда на Архийерея, насред литургията, да я извърши в тукашния новопостроен и неосветен още български храм заедно с българските свещеници или в замяна да прекъсне литургията и затвори храма. Архийеревсът отхвърлил тази заповед като неканонична и от религиозна и от светска гледна точка, но се съгласил след края на литургията в гръцкия храм да извърши освещаване на открито, извън града, в присъствието и на българските свещеници, но без официални свещенически дрехи. След което влязъл при останалите служители при светата трапеза. Но това засегнало честолюбието на стражаря, чиято заповед не бе изпълнена и след като хората се разотишли, оставайки в църквата и заобиколен от останалите стражари, обърнал трапезата с един удар и напсувал църквата, родът и вярата на “необузданите гърци”.
През месец юни на 1893 г. градът с прискърбие отбеляза с всенародна панихида смъртта на съгражданина, живял седемдесет години в Букурещ, и голям благодетел на града Георгиос Петрикос, основател и на едноименната библиотека, чиято значимост бе неоценима и за всеки учен посетил Созопол, основна грижа бе да посети и Библиотеката. Не са били рядкост и чуждестранните посетители в Созопол. Така през 1894 г. посетил града световноизвестният лекар – философ френологът (психологът) Август Форел, изпълнявайки научна работа възложена му от Университета в Цюрих, а също така и обикалящият България през 1897 г. виенски археолог Ернст Калинка, който посетил разкопките на некропола на Аполония и публикувал няколко древни надписа.
През февруари на същата година за втори път Княз Фердинанд посетил града със съпругата си Мария Луиза, като същия ден се върнал в Бургас.
В 1897 г. бе представена на созополчани възможността да изявят отново любовта си към майка Гърция. Но нека засвидетелстваме това с една статия в атинския вестник “Керон” в брой 2967 от 17 март, която дословно публикуваме тук.
“Редно е да обърнем специално внимание на Созопол, древният гръцки град на Черно море, останал, за съжаление, в рамките на Източна Румелия. Сега е малък и беден (град) и се населява от 2500 гърци, но велик, защото излъчва патриотичен плам, а созополчани обръщат взор към майка Гърция с преданост, която заслужава удивление. Сред пристигналите завчера запасняци и доброволци от Източна Румелия имаше и 250 созополчани. Но те не предложиха само живота си на майката родина. Преди броени дни от бедния си джоб дадоха 1500 златни франка в помощ на бежанците от о.Крит. Достатъчно е да кажем, че созополчани се открояват с чест и смелост, тъй като са закърмени с тях, и с патриотизъм от всички гърци от Източна Румелия. Случиха се много характерни за патриотизма им случки.
При заминаването им от Бургас, 4-ма много бедни доброволци созополчани, като видяли, че нямат достатъчно пари за навлото, решили да се върнат. Сред тях бил и Апостолос Кемурдзидис, който се върнал в Созопол, и станал причина за шум и атаки срещу него. Баща му щом като разбрал за връщането на сина излязъл извън кожата си. Взел една брадва и нахлул в къщата на сина си, но за щастие тя се охранявала от жените, които задържали ръката на ядосания баща. Созополчанката, наречена Бубулина заради смелостта, която проявила срещу българските войници, които нападнала, щом научила, че заминават запасняци и доброволци за Гърция, отишла веднага на нивата и хващайки сина си за ръка го отвела в частите на доброволците и му казала: “Или ще влезеш в Македония или да ми донесат главата ти”. На следващи ден едни зевзеци й казали, че сина й не тръгнал от Бургас с другите доброволци. Веднага се озверила като лъвица търсела сина си обикаляйки из улиците на Созопол, докато същите уплашени от гнева й признали, че излъгали и помолили за прошка”.
На следващата 1898 г. през м.юни посети града ни министъра на Земеделието и Търговията Н.Маджаров, почел с присъствието си и изпитите в гръцките училища в града. На 25 юли с.г. повторно посети родния си град фокусникът Г.Мелидис, изпълнявайки на сцената различни фокуси и след двадесетдневен престой се сбогува със съгражданите си. Оттогава без други сериозни за града случки протече мирно и необезпокоявано времето до 21 май на 1900 г. На този ден с решение на Синода бе преместен в Приконисос Митрополит Партений и така завърши в града бладетелската дейност на този добър Архийерей, водейки подопечната му епархия за цели двадесет години.
Още от първите години на 20-и век бе организиран Македоно-Одринския Комитет и се образуваха ужасните въстанически организации в Тракия и Македония. А докато бандите вилнееха, по източното крайбрежие неофициалните, уж, морски учения на Руския флот, държаха уплашена бездействаща турската армия, окуражавайки така бандитите. И започнаха безразборните палежи и терористични актове. Безпричинно бе взривен “Гуадалкивир” в Карабурну в залива “Термайкос” (Солунския – б.пр.) и край нос Емине “Васкану”, едни от труповете на жертвите потънаха в Черно море, а други изплуваха край Созополския бряг. И в Тракия бе обявено въстанието от юли 1903 г. През нощта на 5-и срещу 6-и август бунтовниците влязоха в с.Василико (дн.Царево – б.пр.), а на следващия ден отведоха през Созопол в Бургас турските военни, политически и управленски власти. На 8-ми август българската преса публикува по телеграмите от Бургас следното: “Селото Стополево, близо до крайбрежното Василико на 5-6 км. от Малко Търново, заедно с другите околни села, бе опожарено от българските въстаници. Една голяма група (от тях – б.пр.) нападна турския гарнизон на връх Остра Чука и го изкла”.
“В Одринска периферия избухна бунт в навечерието на Преображение – житата по нивите изгоряха и много турски села бяха разрушени от селяните. В крайбрежния град Василико турската махала се превърна в жарава, от която се подпали и целия град. Всички правителствени институции бяха взривени с динамит. Пленени бяха Мехмед Али – офицер от флота, Хамид – управител на пристанището, а също така и старшите лейтенанти Хайдар и ариф”.
“Много от околните села бяха изгорени. Пленените офицери бяха отведени в Бургас и предадени на българските власти. Но пленниците бяха пуснати на свобода от властите, а водещите ги в Бургас въстаници бяха задържани временно в полицията. И всичко това извършиха бунтовниците окуражени от присъствието на руския флот в Иниада”.
Гореизложените съобщения в българския печат са преувеличени в отношение на истината. Нищо от случващото се оттатък границите не наруши спокойствието на града ни, който в това време не спираше, заинтересован тъй като бе, да коментира и обсъжда, той като не случи да остане при смяната на властта на турска територия. Такова спокойствие, ред и лична свобода владееха Созопол през 1903 г., че няколко граждани, начело със съгражданина си, покойния (вече) Христос Г.Христодулу, основаха “Земеделското Благотворително Братство “Димитра”, чието съществуване бе кратко, но неговата патриотична дейност много ползотворна. Първо основа градска читалня, раздаваше помощи на бедни гръцки семейства, помогна на бедни ученици да постъпят на училище и им раздаде безплатни учебници, в отговор на пропагандните действия на Българското Правителство, снабдявайки се (с пари) за разходите си от волнопожертвования на членовете си и от театрални представления. Тази дейност продължи до 1906 г., когато се наложи разпадането му. Тъй като тогава Турското Правителство се събуди от летаргията, а Гърците поеха Македонското движение и България бе залята от политически бежанци.
Свещеници и учители, учени и главатари на банди, заляха тази страна и се внедриха на всички обществени постове, задушавайки от части местните. И така бе извършено, бихме казали, едно безкръвно и мирно завземане на Свободна България от Трако-Македонските българи, чиято чел най-вече била унищожаването на гръцката култура в България.
А за постигане на горната цел им образуваха антигръцки организации. Една от многото (такива) бе и образуваната във Варна и носеща името “Родолюбец”, основана от едно адвокатче от Четиридесет Черкви, на име Драгулев.
Тези организации действаха под опеката на Българското Правителство, така, че (се стигна) до май 1905 г., (когато) беше забранен вносът в България на гръцки вестници и да се поставят извън закона гърците в България. Инициативата за явното преследване на гърците пое (организацията) “Родолюбец” и от Варна бе даден сигналът за антигръцкото движение на 5 юли 1906 г.
Установеното спокойствие в Созопол през целият шестгодишен период предшествуващ антигръцкото движение бе нарушено още на 2 юли 1901 г., когато бе превзет от мъже с бухалки, под покровителството на Областната Комисия в Бургас, намираща се на остров между Созопол и Бургас, св.ставропигиален манастир “Св.Анастасия Фармакомитрия”. Това покушение наруши трайно интересите на училищата в града, тъй като те получаваха редовна годишна издръжка от манастира в размер 20 лири.
Междувременно созополчани, се задоволявал единствено вътрешно да роптаят, предчувствайки влошаване на положението на гърците в България, поради изявяваните, макар и рядко, грабителски настроения към изконните (придобивки) на гърците, с цел обслужване на уж “Националната идея”, под чийто венец се е спотайвала целта да напълнят празните си кесии.
Въпреки всички тези лоши знаци, по онова време в Созопол бяха направени археологически разкопки, през 1904 г., от френския археолог Georges Seur, чрез френския консул в Пловдив Al.Degrand и други (разкопки) от руския консул в Бургас принц Борис Саховски в сътрудничество с английския консул Att.Takela. По Този повод Созопол посети и тогавашния гръцки консул, покойният, Йон Драгумис.
В това време антигръцките групички все повече се организираха и след дадения от Варна сигнал се хвърлиха неудържимо рещу гръцките общности в България, и изпълнявайки “националната повеля”, както безуспешно бяха оправдани от българското правителство. От това общобългарско движение, странно как, но Созопол не пострада. Но стана свидетел на една ужасяваща сцена, разиграла се на отсрещния бряг на Бургаския залив. Около 11 ч. наобяд в Неделя, на 30 юли 1906 г. когато бе забелязан пушек и огньове до небето, подпалващи безоблачното небе. Прекрасният гр.Анхиало (дн.Поморие –б.п.) бе подпален. Веднага лодки с храна тръгнаха от Созопол към горящото Анхиало, но не им бе разрешено да акостират от стражата на брега.
Очевидец и пряк участник в събитията, приятелят г-н Дракос К.Мавроматис, е описал пространно, точно и с подробности развитието на тази национална драма в издадената през 1930 г. книга “Анхиало в пламъци”. А също така и гръцкият посланик в Париж г-н Ато Романос доста живо описва тази национална катастрофа, посещавайки малко по-късно димящите все още руини на града.
Как са минавали тежките дни на созополчани в този бурен период, ще стане известно, когато с божия помощ бъде издаден “Черния дневник” на един наблюдател, който е следял с внимание и интерес развитието на тези събития.
Макар, че не е за вярване Созопол, останал незасегнат от тях тогава. Бе наложено, обаче,под вадлене на обстановката мълчаливото разпускане на братството “Димитра” (Демитра –б.пр.) и заминаването в утрото на 31 юли на последния Митрополит на Созопол и Агатопол (дн.Ахтопол), покойният вече, Доротей Христидис за Василико, а оттам за Цариград. Държанието на този добър архийерей през целия този критичен период може да се оцени като достоен. Никота не се уплаши или разколеба, със свито сърце очакваше първата атака на замислените срещу Созопол нападки, тъй като целият този кръстоносен поход срещу гърците се водеше основно срещу гръцките митрополити. И едва след много увещания от страна на енориашите си и съвети от страна на приятели от Бургас, се принуди тайно да се качи на една лодка и да замине от Созопол.
В такова състояние на нещата започна да се отгръща за гърците друга историческа страница.
Намиращите се от векове тук колонизатори от централна Гърция и Мала Азия, щом като цивилизоваха тази страна, сега за да запазят своята култура, език и религия, я напускат вкупом, прокудени като обикновени парии. От Станимака (дн.Асеновград), Филипопол (дн.Пловдив) и Анхиало (дн.Поморие) заливат улиците на Адрианопол (дн.Одрин), Цариград и Атина. От пристанището на Бургас се качват на гръцки параходи, ……………… и деца, повечето от Поморие и Бургас, под егидата на гръцкото консулство.
По този начин и много созополчани с всичкото си имущество се преселиха в Гърция, където се присъединиха към такива от Бургас, Варна, Каварна, Вълчикьой, несебър, Асприя и Евастиохорион, или всичко 456 глави на семейства, които с целите си семейства начисляваха около 2500 души, от които созополчани – джеделци 8 бр., лозари 56 бр., други земеделци – 94 бр. И занаятчии – 18 бр., се настаниха всички край гр.алмирос, област Тесалия, където под опеката на гръцкото правителство и с благословиите на Православната Източна Църква, свиха нови семейни гнезда, населващи гр.Евкаинуполи. При преброяването от 30-и юли 1908 г. стана ясно, че от Созопол са се преселили 1045 души. Много от тях, обаче, или заради болестетворния климат, или по други причини, други от носталгия се преместиха другаде. Някои от носталгия се завърнаха в родните огнища.
Развилнелите се в България антигръцки организации, заедно с един глас подаваха петиции към Правителството искайки без отлагане да се приложи член 10-и от Закона за Образованието от 1891 г. Но Созополчани, тъй като гръцките училища останаха в ръцете им, не обръщайки внимание на влошеното положение, отвориха за записване двете училища, превръщайки в такова и Митрополитското жилище. Но полицията изгони на 18 септември дотогава записалите се 155 ученици и запечата училищата и предаде ключовете на Кметството.
В това време с княжески указ, подписан и от министъра на образованието Апостолов, се отменя законът от 1891 г. и вместо него се създава нов, по-тежък от предишния, с 19 глави и 176 члена, въведени в приложение веднага. Така узаконено изискването на организациите започна да става по-силен натиска от страна на властите – децата на гърците да учат в български училища. Но и пак това изискване се спазваше рядко и се налагат тежки глоби на родителите.
На кмета на Созопол бяха изпратени няколко писма – на 21 септ.1906 г. ном.9957 от Директора на българските училища; на 2 окт.1907 г. под ном.12453 от Областния инспектор в Бургас и на 31 окт.1907 г. под ном.12672 от Епархийския управител в Бургас, изискващи предаването на училищните сгради. Но напразно – те останаха затворени и запечатани с печата на кметството. Но опитите те да бъдат взети не престанаха.
Областният управител в Бургас Тончо Дамянов с телеграма ном.15050 нареди на кмета г-н Дим.Хаджи Алексиадис да предаде гръцките училища на Българската Ефория. Но той категорично отказа. И така станахме свидетели на нов преврат. На 1 дек.1908 г. Областния управител, взимайки със себе си Епарха на Бургас, Прокурора и други държавни служители, пристигна с парахода “Порт Бургас” и веднага извика кмета г-н Хаджи Алексиадис и му нареди веднага да му предаде гръцкото училище. Кметът пак отказал, отговаряйки, че училищата принадлежат на гръцката общност и следователно няма право да ги предава на държавата.
Областният ядосан от тази категорична позиция на кмета, го изгони и оглавявайки придружаващите го власти и стражарите пое към Мъжката гимназия и счупвайки прозорците, влезе в нея. Веднага след това извика един железар, арменец, който отвори и портите без да предаде училището на българската Ефория. След завземането на училището изпрати свои хора, да извикат свещениците, за да предадат и гръцките църкви. Но свещениците научавайки за събитията се скриха. За щастие Областния не приложи същата мярка и за църквите, нямайки, може би заповедите от неговото правителство. Обвинявайки, обаче, кмета в неподчинение поиска наказание чрез шестмесечно лишаване от свобода, и моментално да освободи поста. В такива условия созополчани посрещнаха новата 1909 г.
На 19 юни посети Созопол с археологическа мисия Директора на Археологическия музей в София Филов, придружаван от немските археолози Helman и Varthed Brotuel, които посетиха различни разкопки, когато все още кмет беше Д.Хаджи Алексиадис, въпреки заплахите и изискванията на Областния управител.
А годините минаваха и положението оставаше същото, без да се подобрява състоянието на гърците в България, когато неочаквано през 1912 г. с една поправка в Закона за Образованието бе разрешено, макар и с тежки условия на гръцките общности в България да основават частни училища и чрез окръжно на министерството бе определен ден за избор на настоятелства за частните училища в България. Този жест на българското правителство някои отдадоха на водените тогава с Гърция преговори. Тогава общината, координирайки се с другите гръцки такива в България пристъпи към избор на настоятелство на определения ден.
Избраното и около началото на септември одобрено настоятелство пристъпи веднага към ремонтиране на училищата, назначи Учителски състав, бе готово в определения ден да започне записванията, но заради обявената Балканска война училищата не отвориха врати.
Лоши настроения обзеха града след публикуването на Царското нареждане за Обща мобилизация на българското население на 17 септември 1912 г. и на следващия ден от 9 часа сутринта заминаха за Бургас извиканите созополчани, които наброяваха около 700 души. Веднага на следващия ден бе въведен военен закон и бе съставена комисия за доставка на помощи на бедните семейства на мобилизираните.
Точно една седмица преди обявяването на войната, или на 28 септември, в Созопол пристигна една рота запасняци от Плевен под командването на капитан Йосифов, разквартирована в Мъжката гимназия, а на 5 октомври, в деня на обявяването на войната, бе отслужена в гръцкия храм от гръцките свещеници молебен, на който присъстваха, освен войската, и много граждани, от които гръцко-българското съюзничество се смяташе за свещено.
И започнаха военните действия. Измежду първите жертви на турска земя падна съгражданина ни Апостолос Д. Белтекидис, когото последва Ставрос Тютокакис, починал от раните си в болницата в Четиридесет Църкви на 14 ноември.
И така Созопол в разгара на войната даде жертви – убити, починали от холера и безследно изчезнали около 100 души и само един инвалид – Апостолос Мастровасилис, комуто бе отрязан левият крак. А докато всичко това ставаше далеч от Созопол, в 7 часа сутринта на 11 октомври на 1912 г. бяха забелязани части на турския флот отправящи се на бърз ход към града. Бяха 2 броненосеца с един торпедоносец и един транспортен кораб. Хвърлиха котва извън пристанището и след няколко маневри се присъединили към тях още един торпедоносец; патрулираха цяла нощ по крайбрежието на Хемус. След проведени няколко устни и чрез сигнали разговори помежду им бе забелязан един парен катър с бяло знаме да се отделя от един от броненосците и да наближава брега точно под една от сегашните казарми. Офицерът, намиращ се на борда държеше плик, който не бе приет и на катера не бе разрешено да пристане от слезлите на брега войници под заплахата на оръжията. Катерът “обърна нос”. Корабите не се отдалечиха от позициите си и продължиха да патрулират по крайбрежието през цялата нощ. Това наложи на гражданите мисълта за планиране на десант или бомбандиране и вся паника. През нощта градът се опразни, гражданите се пръснаха из покрайнините и само войската остана в набързо направените окопи на брега, а корабите си тръгнаха на следващата нощ.
Тези турски маневри край българските брегове бяха извършени, както по-късно се доказа, за да се отвлече вниманието на българската армия от един десант на турската армия в Ниада и Мидия. Отървали се от турската заплаха жителите се завърнаха на следния ден в града, коментирайки станалото и очаквайки с агония новини от бойните полета, където всеки имаше по някой свой. Това положение продължи до 19-и юни 1913 г., когато след подписването на примирието командирът на ротата в града заедно с подчинените си се сбогува с града, предавайки ключовете на заеманото от него училище с непокътнати печатите на намиращата се в него Петриниева библиотека.
Съществуват ярки примери за християнската добрина на този благороден българин през целия му седеммесечен престой тук. Подчинените му войници винаги занимаваше извън града или с военни упражнения, или копаене на окопи и не извърши извън и в града никакво насилие над гражданин. Затова и целият град го изпрати на тръгване от града и общинския съвет му предаде писмено благодарността си. Но има и друг пример за благородничеството му. Когато през междусъюзническата война, разпознаваше в София созополчани, отклонени от гръцкия фронт и водени към сръбския, издействаше освобождаването им и ги пращаше в родното им огнище.
Когато стана гръцко-българския сблъсък, когато вече доверието бе снето от гърците в България, бяха отклонени от гръцкия фронт всички гърци под български знамена и бяха водени под охрана, невъоръжени и никакви следи от военна униформа във вътрешността на България, където нарочно бе разпространено, че е попаднала в плен една гръцка дивизия и че на части се отвежда в България.
С престорен триумф развеждаха из българските села същите тези войници, сочейки ги като част от пленена, уж, гръцка дивизия. И бяха подложени, горките, на всякакви злини при преминаването си из българските села, и накрая бяха затворени в казармите в Ески-Загорд (дн.Стара-Загора – б.п.) откъдето бяха изпращани на сръбския фронт. Из техните редици бяха и созополчаните освободени в София от полковник Йосифов.
След прекратяване на военните действия между съюзниците, Тракия отново бе превзета от турците, до старите граници, и тогава бе назначен за командир на граничния патрул полковник Сотиров, който чрез показното явяване в града на няколко въоръжени комити, вся ужас всред гражданите, се настани, след слаби протести от наша страна в мъжката гимназия където разквартирова 175 души от страната си, която оттогава до днес се използва като казарма. По-късно чрез съгласуване между Военно министерство и това на Общественото Образование гимназията стана изцяло собственост на първото, като второто се задоволи с малка неустойка.
Междувременно нещата продължили да текат по предначертания план за побългаряване на Созопол. Така сутринта на 3 септември 1913 г. застанаха на входа на града с волските си каруци и оскъдния си багаж първите българи бежанци от Тракия. Някои семейства от тях местните власти настаниха из малкото в града гръцки къщи, затруднявайки от части живущите в тях; някои настаниха в Доротейската девическа гимназия и други в килията и в склада на храма “Св.Зосим”, покровител на града. Останалите изпратиха в чифлика, на час път оттук, на съгражданина Куртидис и Хаджиалексиадис, на който те веднага станаха господари, непозволявайки даже на законните собственици да приближат. И оттогава започна да променя облика си най-гръцкия град – Созопол, превърнат в набързо скалъпено убежище за бездомници и безделници.
И тогава удари часът за дебнещите от край време врагове на всичко гръцко и дочаквайки моментът на действие, а именно ужасният ден сряда, 29 май 1914 г., когато всички бежанци събрани под ръководството на няколко общински чиновници, настанени тук, и защитени от щиковете на войници и стражари, щурмуваха митрополитския храм “Св.Георги”, разбиха с брадви вратите и го завладяха, покорявайки и намиращата се до храма, в двора, св.митрополия, където се намирала по-голямата част от Петриниевата библиотека.
След това се насочиха, триумфирайки, към храмовете “Св.Йоан”, “Св.Богородица на Посещението”, и накрая към храма на “Св.Зосим”, които превзеха поред. А за отварянето им се потрудиха безмилостните брадви.
От Св.Митрополия изгониха на следващия ден гръцкия свещеник и настаниха семейно съселянина на бежанците поп Никола от Кара-Хандир край Четиридесет Църкви. Поетапно яха завзети и останалата доходоносна собственост на общината, доходите, от която, постъпваха неконтролирано в касата на Българското Църковно Настоятелство.
Созополчани, от тридесет години страдащи постоянно от такива етнически беди, без никакво външно формирано мнение, най-вече сдържано наблюдаваха извършващото се, вълнувайки се вътрешно за мрачното си и безнадеждно бъдеще. Училищата, светините им и цялата общинска собственост премина в ръцете на българите. Престанаха отправяните към Всевишния свещенни химни на светия език на (Йоан) Хрисостом (Златоуст) и созополчани, наплашени вече не се черкуваха в преименувания от гръцки митрополийски храм в български – “Св.Климент”, а изпълняваха религиозните си задължения чрез гръцки свещеници тайно и незаконно. Върнаха се годините на катакомбите. Даже един созополчанин Стергиос П.Фалис, смеейки да покани в дома си гръцки свещеник да отслужи заупокойна молитва за починалия му баща и да го погребе без български свещеник, бе пребит жестоко.
Тайните свещенодействия, извършвани от гръцките свещеници дадоха повод на българите, щото на 14 септември 1914 г. да заточат през Дедеагач български (град) тогава в Пирея свещениците на Созопол Христофорос Терпандрос и Панайотис Хрисопулос и йеромонаха Йеротей Византийски. От тях първият почина в една атинска болница от тежкото пътуване, а вторият се завърна в родния град след петгодишно изгнание. За третия съдбата остава неизвестна до днес.
Под такива тъжни условия дойде 1915 г. през която и България се включи в световната война и поредната мобилизация обезпокои Созопол. От мобилизираните едни бяха изпратени на македонския фронт, други на сръбския, а трети на румънския. По време на тази война не дадохме за щастие много жертви, даже много созополчани успяха сами да преминат при гърците.
През цялото времетраене на войната Созопол бе използван като междинен пощенски и въздухоплавателен пункт между София и Цариград, чрез изграденото до пристанището временно летище, чието обслужване извършвали немски пилоти с хидроплани. Околните възвишения бяха укрепени с планински далекобойни оръдия, поставиха се телеграфи с факли, а в околните брегове се изкопаха окопи и заслони.
Много пъти созополчани ставаха свидетели на подпалването на кораби под турски флаг в открито море от руски крайцери, след като биваха пленявани екипажите им. През юни 1916 г. децата на царя Борис и Кирил заедно с генерал Жеков и щаба му посетиха инкогнито Созопол по стратегически причини, завръщайки се още същия ден в Бургас.
При отсъствието на созополчани от родния град, намиращи се на бойните полета, липсваше всякаква сигурност за земеделството и продукцията си поделяха необезпокоявани, бежанците от Кара Хандир в Созопол с участието на разквартируваните в Созопол малко на брой български войници от граничната служба. В крайна сметка, обаче, българското правителство пое грижата да раздаде на семействата на бойците, останали без доходи, малки помощи, колкото да преживяват. Но през тази година ново, жизненоважен за Созополчани въпрос разбуни духовете на цялата община. Щом веднъж тя се отърва от заплаха, като Дамоклиев меч, сиреч да се повторят вандалските сцени във Василико и Агатопол от 11 юни 1914 г., бе повдигнат въпрос за владението на таляните на града. Щом българите станаха собственици на общинското имущество, хвърлиха око и на частното такова, показвайки отново грабителските си наклонности. И така през октомври 1916 г. бе издадено разрешение за разполагането на нов тилян за скумврия до отвора на стар такъв, с цел да възпрепятства влизането на риба в стоящия зад него талян, и така собствениците да се принудят да го напуснат, както и станало на следващата година. Тези разрушителни мерки целели пълното икономическа катастрофа на созополчани.
Собствениците се обърнали към компетентното, а и към всички министерства, прибягнали и до съда, на министерствата останали глухи, а съдът само намирал причини да отлага. Как да очакват собствениците правосъдие, след като самите престъпници били и съдници.
В крайна сметка след края на войната (1918 г.) някои собственици, френски и гръцки поданици подали молби и жалби до френската Военна Мисия в София и в гръцкото Посолство. Но българското правителство, привличайки въпроса, обещало на французите връщането на таляните, ако покажат документи за собственост. И така измамило французите и оправдало пред Гр.Посолство неприятната несправедливост, основавайки се на един закон от 1904 г. “за собствеността и обработването” (“Закон за разработване на общинските мери” – б.пр.), който няма нищо общо с въпроса. А Гр.посолство, завоволено с тази измислица, счело, че въпросът е изчерпан и насочило собствениците към Арбитражния Съд в Париж!
На 25 декември 1918 г. посети Созопол генерал Мазаракис от Гръцката Военна Мисия, заедно с някои френски офицери. Той бил приет от жителите с ентусиазъм и щом обиколи града, придружаван и от много граждани, посети, побългареният вече храм “Св.Георги” и качвайки се на парахода замина още същия ден за Бургас. Щом, обаче, парахода вдигнал котва, местната полиция побесняла от див фанатизъм започнала да арестува и затваря различни граждани, нарушавайки с оръжие в ръка, даже семейният азилум на гръцките поданици, като арестуваше и затваряше . Паниката в онази нощ била неописуема. Много хора се уплашиха да не се разиграе втора Бартоломеева нощ.
След няколко дни бе допусната комисия да разследва случая, оглавявана от един френски офицер, който призна правото на малтретираните, но виновниците останаха ненаказани.
Докато траела конференцията на Съглашенските страни през 1919 г. (19-20 април 1920 г. – б.п.) живеещите в Атина и Пирея созополчани представляващи съгражданите си, се обърнали към Елевтериос Венизелос и конференцията молейки горещо, да не бъде оставен Созопол с прилежащата му морска плавателна зона в ръцете на българите. Документите съставени в Атина били подписани от лекаря Кардаматис, Христофорос Биицидис, Антониос Ралидис, Антониос Продрому и П.Петру, но за съжаление останали без резултат.
Една случка станала в Созопол, рядка случка, но и ужасяваща представям тук, както е записана в дневника ми:
“1919 г., септември 6/19 в пристанището ни хвърли котва товарен кораб (шлеп) с товар нафта, в наливно състояние, влачен от гръцки параход. Около 7 г. сутринта на следващия ден напускайки пристанището в посока Цариград се натъкна между Големия остров и созополския бряг, на подводно торпедо и бе взривен във въздуха, разливайки петрола върху повърхността на спокойното море. Благоприятно духащият бриз придвижи и концентрира нафтата край брега на града, образувайки петно с дебелина 2-3 пръста, къде повече и къде по-малко. Гражданите, въпреки забраната на Митницата, бързо пристъпиха към събирането му. От пренасянето се намокриха (с разлят петрол) крайбрежните камъни и локвите се напълниха с нафта. Около 11 ч. преди обяд някакви младежи намиращи се на брега “Кса(н)тана”, където и дебелината на петното беше най-голямо, хвърлиха в морето, за да си поиграят, запален царевичен кочан, от чийто пламък моментално се подпали нафтата по цялото крайбрежие издигнаха се пламъци до небето от скалите на “Кангели”и плъзнаха чак до “Молос” на разстояние поне 500 м. Пламъците се издигаха на височина 20-25 м. до основите на крайбрежните къщи и ближеха скалите; пращенето на горящото море и изпарящата нафта, задушливият и гъст дим излизаха сякаш от Ада. Зловонните изпарения, носещи се от нафтата и(от) подпаления бряг пълен с мръсотия даваха сякаш пълно описания на рисуваните от калугерите сцени от преизподнята. Заради духащия в онзи момент югоизточен вятър, или поради липсата на връзка към петрола при “Цалавута”, пламъците не се разпростряха оттатък стръмния бряг на “Кангели”. Но на юг, подхванати и от вятъра и (подпомогнати) от леснозапалимата напоена с петрол земя на брега, виещи се като змия, напреднаха безпрепятствено до “Деси”, където връзката бе прекъсната, тъй като няколко граждани свариха с помощта на платнища да отстранят нафтата, по съвет на българския учител Георги Чернев, събрали се там от сутринта. И благодарение на това градът бе спасен от сигурна гибел.
Вече за шести път, в рамките на един век, Созопол избегна заплахата от тотално изпепеляване. Според устно предание, съобщено ми някога от почитания протойерей на града старият Велик Иконом Антониос Терпандрос, през първата година на гръцкото въстание, след смъртта на созополския митрополит Паисий от о.Андрос, а след това и обесването в Анхиало (дн.Поморие) на созополските първенци, турците подпалиха двуетажното гръцко училище, към което бе присъединено и “Ксенотрофио”, то на града, чиито парично богатство възлизаше към 1819 г. на 20 000 гроша, произхождащи от дарение на созополския светогорски монах Теофил Ватопединос, и.д. някога игумен на манастира “Ракетоси” във Влахия. Станалите през миналия век пожари на различни места в града са избухвали през 1844 г., 1882 г., 1894 г. и 1903 г.
По време на руските политически вълнения виждаме на 27 декември 1920 г. да пристигат в Созопол 168 руски семейства измежду които и много западнали величия на руската аристокрация, генерали и висши офицери от армията на Врангел.
Те се пръснали из целия град, а когато си тръгнали отнесли незабравими впечатления от созополското гостоприемство. Шестима от тях се сгодили за созополчанки.
През следващите години 1921, 1922 и 1924 градът бе посетен от популярния всред народа цар Борис и оттогава стана негов любим град, който посещаваше редовно, може би като свят спомен за неговата благородна майка Мария Луиза, носеща измежду многото други и архаистичното име Аполония, прохристиянското име на Созопол.Подир всички тези, обаче, чести посещения на височайши чужди особи и нерядко и на министър-председатели (Стамболийски през март и Цанков през август на 1923 г.) и на други забележителни политици от България и Чехословакия, висшите и низшите общински служители в Созопол, а най-вече военните, особено след 1920 г., когато български войник уби в дома му гръцкия поданик Георгиос Илиопулос, станаха истински бич за Созопол. Българската армия престана да е пазител на Обществения ред и сигурност. Причината за това мисля, че добре знаят техните висши началници. На такива органи бе възложена охраната на доста голяма морска зона, от турско-българската граница до Созопол с основна база местността “Ропотамо”, около която бе риболовния център на созополските рибари, които взимаха на мушка пазителите на реда и сигурността по тези места. Стреляйки от сушата те принуждаваха често без причина рибарите да приближават до брега, въпреки насрещния, понякога, силен вятър, с опасност да потънат лодките им и да се удавят. И за забавление, строяваха във военна редица рибарите, иронизирайки и унижавайки ги макар че много измежду тях все още имат пресни рани от последните войни, докато другите не бяха чули даже тътена на битката.
Но и пишещия тези редове някога бе арестуван и отведен при командира на тази крайбрежна стража, тъй като преподавал на няколко гръцки деца забранения гръцки език, отървал се, обаче, за щастие, без други неприятни последици.Междувременно обстоятелствата доведоха в Созопол и други бежанци от Турция, арменци от Редесто и гърци от Чили и Арецо. Всички те намираха убежище в Срада”, последните работеха като рибари на аламаните.
От 16 септември 1923 г., когато посети Созопол тричленната Смесена Комисия по Гръцкобългарската Емиграция, започнаха да се подават многобройни молби от гърци, по произход созополчани, за емигриране. След създаването на досие за всеки един в София биваха настанявани от Комисията български емигранти от Македония по Установяването на Бежанците в Созопол, съставена от македонски българи (назначени за общински служители) в домовете на подалите молби, притеснявайки собствениците. Същото обикновено ставаше и със земеделските имоти. Не само засетите ниви се предаваха на новите домакини, но и обработените, напръскани и нагласени лозя безогледно се раздаваха на емигрантите.
През същата година, на 3 юни, след подаването на оставка на гръцкия кмет г-н Леонидас Хаджикирияку поради невъзможност да положи възпрепятстване на тези грабителства, които се извършваха, най-вече със съдействието на самите официални власти, бе избран от Общинския Съвет за първи път българин кмет на Созопол, от редиците на общинските съветници, българския учител от 40 Църкви Иван Читаков.
Прибирането на земеделската продукция, както следваше създалата се ситуация, се извършваше от новите собственици, въпреки уговорките на Ньойския договор и така созополчани, нямащи други доходи, бяха лишени и от хляба си дори. Намиращи се в такова лошо икономическо положение те емигрираха в Гърция на две вълни.
Първата група емигрира на 28 август 1925 г. с параход в Солун, а втората на 27 ноември с.г. И бяха транспортирани всички в Харманкьой, където бяха наблъскани в дървени колиби заедно с арменците и други емигранти.
След няколко месеца престой тук, през който потърсили подходящо за установяване място, заминаха всички заедно, с изключение на няколко семейства, в Топсин, където имало земи, според мнението на специалистите, подходящи за лозарство. Тук също живееха в дървени колиби, но пребиваването им се проточи повече от година, тъй като предоставената площ за изграждане на селище била неподходяща, а посочената от тях не се предоставяла, защото принадлежала към нивите на някой си Палагеоргиу. След превратното завземане на тази местност, на 4 юли 1927 г., обаче, компетентните (власти) се принудиха да разгледат въпроса и да отстъпят. Тогава започна забавеното за няколко месеца построяване на селището и пренасянето на семействата от колибите в новите жилища.
От ноември 1928 г. започнаха да се изплащат определените оскъдни неустойки за преселниците от Созопол, от които Е.А.П (Гръцка Агенция за Бежанците) задържа дължимите й разходи. Те бяха ощетени в голяма степен от оценителите, оценяващи лозята като ниви, а къщите им като парцели, и не получиха друго освен дребни суми, които тъкмо им стигнаха да се разплатят за дълговете си към частниците. Още от началото на установяването си в Топсин се отдадоха с традиционната си работливост на обработването на предоставените им земи. Аз да могат и досега да се изправят на крака, тъй като сеят, а не жънат; тъй като копаят, подрязват, пръскат и торят без да събират плодове и така ги виждаме обеднели, а на всеки въпрос, който някой би им отправил, получава стереотипния отговор “бедност и глад”, което напълно се покрива с истината.


Няма коментари: