Помня -морето миришеше на престъпление.
А престъплението толкова приличаше на работа - на дело.
Как летяхме с риболовните флотилии
в най-синьото - арената -
и как танцуваха делфините.
Ти, капитане мой,
разстрелваше водача - и последния.
И стадото в кълбото на смъртта си
се изхвърляше
с крилете си несъвършени - перките -
във въздуха,
във въздуха - завинаги ще ги запомн аз - на Азия,
в часа - когато ги заграждахме със мрежите.
(В убийството прилагахме най-точна технология.)
И толкова приличаше на работа убийството.
Строители - зидари на смъртта им -
ние стреляхме
в делфините... Умираха делфините... Завинаги...
във въздуха - между морето и небето - някъде
на гларусите в скръбното арго.
О, капитане мой, не трябваше...
Не знаехме ли ний, че стреляме в приятели?
Ний не разбирахме, не вярвахме в езика им. -
те викаха!
Но те - как викаха - напразно са изричали
окървавените си думи, капитане мой.
Няма коментари:
Публикуване на коментар