Светът е син. Понеже очите ми са сини, а чрез тях възприемам заобикалящата ме действителност. Синьото обаче има нюанси като всичко в живота. Нищо не е само черно или само бяло. Важен е нюансът и възможността да го уловиш, да го разшифроваш и да разбереш, защо е с една идея по-тъмен от оригинала. Лятото обикновено идва в синьо и златно. Синьо, естествено заради морето и златно, заради слънцето. И вече започват да се появяват нюансите. Сутрин е светло синьо до бяло. Като утрините във Верона. Никъде небето не е така гладко и синьо. Като опънат чаршаф минал през котела с боята. С увеличаването на влажността на въздуха обаче цветът на небето се променя. По-тъмните нотки започват леко да се прокрадват и да се преливат с по-светлите. Бялото на небето се появява в ранния следобед, когато жълтото на слънцето е наситено и изгарящо. До края на деня вече е сменило нюансите на златистото, преминало е през оранжа и е на път да достигне червеното, преди да загори като кръвта.
Приемаме живота като цвят. Като една палитра от вечно повтарящи се цветове. Обаче всяка възраст има определен нюанс, така както всеки сезон идва с нов цвят. Уж пролетта е отново зелена, ама това зелено не е онова, което ме отведе преди десетилетие във Виена. Сега то е по-зряло, по-наситено и вече започващо да нагарча, защото зеленото от моята младост отдавна си е отишло. Макар че още не е време да пожълтее.
Има време докато моето наситено зелено се превърне в слама. Почти като люцерната, която е оставена да изсъхне под лъчите на жълтото слънце. Докато стане сламенорусо като косите на баба ми. Мислех си, че само на мен те изглеждат руси. Не младежко руси и закачливи, а тежко руси, сламени вече помъдрели и натежали с годините. Руси до бели. Как цветът на косата може да се смени и да заиграе на светлината с годините. И да ти каже ти кой си, откъде идваш и какво си преживял. Защото цветът на косата е цветът на живота. Когато кафявото избие по кожата ще знаеш, че младостта си е отишла безвъзвратно, обаче ще остане надеждата, че бледите петна ще потъмняват от бежаво до тъмно кафяво още дълги години. Докато цветът на косата се промени. Беше рус, сега вече бие на прясно изпечена канела. Може би един ден ще бъде с цвят на орех и ще ухае различно. Тогава и синьото на очите вече няма да е синьото от Верона. Ще е почти сиво като дъждовните утрини в Брюксел и графитено като мрачните капки стичащи се по прозорците в Амстердам.
Всеки цвят е настроение, усещане, спомен. Всяко място е цвят. Всеки цвят е минало. Накрая остават само усещането и мириса. И цветът. Всяко пътуване е част от палитрата. Всеки нюанс добавя нов щрих при всяко завръщане по познатите места. Уж е същото, но цвета вече е отмит от времето. Охрата на Кападокия вече е златиста, а мраморното зелено на Венеция вече се е превърнало в плесен. Затова винаги е важен цветът и нюансът, който се крие зад него. За да възприемеш живота като черно-бяло кино оцветено от твоето съзнание и жажда за промяна.
